— За какво искаш да поговорим, Майло?
Приятелят ми оправи вратовръзката си. Правеше усилия да запази спокойствие, но на лицето му се четеше притеснение и тревога.
— Повече не мога да те лъжа, Том. Знам, че трябваше да ти го кажа по-рано, но…
Замлъкна, за да разтърка очите си.
— Какво става? — попитах заинтригуван. — Не ми казвай, че пак си загубил пари на борсата.
— Не, става дума за Били…
— Какво Били?
— Тя… тя съществува, не наистина, но…
Не разбирах нищо от това, което искаше да ми каже.
— Какво ти става, да не си пил!
Той пое дълбоко дъх, за да се успокои и седна на дърводелския тезгях.
— Трябва да върна нещата обратно в контекста им. Спомни си в какво състояние се намираше преди една година. Вършеше глупост след глупост: превишена скорост, наркотици, проблеми с властта. Вече не пишеше, потъваше в самоубийствена депресия, от която нищо не можеше да те изкара — нито терапията, нито лекарствата, нито нашата подкрепа.
Внезапно разтревожен, седнах до него.
— Една сутрин — продължи той — ми се обади нашият издател, който предупреждаваше за грешка при отпечатването на втория том на трилогията. Изпрати ми един екземпляр по куриер и видях, че книгата прекъсваше по средата с думите: „изкрещя тя и падна“. През целия ден това изречение продължаваше да се върти в главата ми и следобеда още продължавах да мисля за него по време на срещата ми в студиото на „Колумбия“. Продуцентите току-що бяха свършили с кастинга за адаптацията по твоя роман и екипът подбираше актьори за второстепенните роли. Помотах се малко из студиото, където течаха прослушвания за актриса за ролята на Били. И там срещнах това момиче…
— Кое момиче?
— Казваше се Лили. Млада жена, малко отнесена, която ходеше от кастинг на кастинг. Беше бледа, очите й бяха очертани с черна спирала и изглеждаше уморена като героиня на Касаветис. Нейното представяне беше изумително, но асистент-режисьорът не й даде никаква надежда. Оня наистина беше сляп, до такава степен беше очевидно, че това момиче е твоята Били. Тогава я поканих да пийнем по едно питие и тя ми разказа живота си.
Майло направи непоносимо дълга пауза, като дебнеше реакцията ми и внимателно подбираше всяка дума, но аз вече не издържах от тия заобикалки:
— Продължавай, по дяволите!
— Между случайни работи като сервитьорка, Лили от време на време тайно работеше като манекенка, мъчейки се да стане актриса. Беше се снимала за няколко списания, в малки рекламни клипове и в няколко сериала. Макар и все още млада, тя създаваше впечатлението, че кариерата й наближава своя край. Почувствах, че е уязвима и някак изгубена в безмилостния свят на модата, където едно момиче прогонва друго и където тези, които не са пробили до двадесет и пет годишна възраст, нямат никакво бъдеще…
По гърба ми тръгна ледена тръпка и стигна до тила ми. Усещах как кръвта бие в слепоочията ми. Не исках да научавам истината, която той се канеше да ми разкрие.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Майло? Какво си предложил на това момиче?
— Предложих й 15 000 долара — призна той накрая. — Петнадесет хиляди долара, за да изиграе ролята на Били, но не във филма. В твоя живот.
38
Лили
Да, съдбата раздава картите, но ние сме, които ги изиграваме.
— Предложих й 15 000 долара — призна той накрая. — Петнадесет хиляди долара, за да изиграе ролята на Били, но не във филма. В твоя живот.
Разкритието на Майло ми подейства като ъперкът. Бях гроги като ударен боксьор, който пада насред ринга. Той използва смущението ми, за да се оправдае:
— Знам, че изглежда безумно, но проработи, Том! Не можех да стоя така и нищо да не направя. Трябваше да те удари достатъчно мощен електрошок, за да те накара да реагираш. Това беше последната карта, която можех да изиграя, за да те изкарам от дупката.
Абсолютно шашнат, го слушах, без да разбирам.
Били — актриса? Цялото това приключение — манипулация? Не беше възможно да съм се оставил да ме разиграват така…
— Не, не ти вярвам — казах аз. — Това са глупости! Като оставим настрана физическата прилика, има твърде много доказателства, които потвърждават съществуването на Били.
— Кои?