Освен може би да ми признае истината…
— Том, имаме истински проблем — започна той.
— За какво говориш?
— За договорите.
— Какви договори?
— Тези, които подписахме с „Дабълдей“ и с чуждестранните издатели. Платиха ни тлъсти аванси при условие, че ти се ангажираш със сроковете.
— Никога с нищо не съм се ангажирал.
— Аз се ангажирах от твое име и тези договори, ти може и да не си ги чел, но ги подписа…
Налях си чаша вода. Не ми харесваше обрата, който прие този разговор. Още преди години си бяхме разпределили ролите — оставях той да се разправя с бизнес частта, а аз се оправях с бълнуванията на моето въображение. До този момент тази сделка винаги ми се беше струвала подходяща.
— Вече няколко пъти отложихме датата на излизането. Ако не си завършил книгата си през декември, ще ни бъдат наложени сериозни финансови наказания.
— Ами просто им върни авансите.
— Не е толкова просто.
— Защо?
— Защото вече ги похарчихме, Том.
— Как така?
Той поклати глава раздразнено:
— Искаш ли да ти припомня колко струва твоята къща? Или диамантеният пръстен, който подари на Орор и който тя дори не ти върна?
Каква наглост!
— Чакай, какви ги разправяш? Много добре зная какво съм спечелил и какво мога да си позволя да похарча!
Майло наведе глава. По челото му блестяха капчици пот. Устните му се свиха и лицето му, което до преди няколко минути беше оживено от възторг, сега стана мрачно и разстроено.
— Аз… изгубих всичко, Том.
— Какво си изгубил?
— Твоите и моите пари.
— Какво приказваш?
— Вложих почти всичко в един хедж фонд, който загази в аферата „Мадоф“.
— Шегуваш се, надявам се.
Не, не се шегуваше.
— Всички се хванаха в капана — каза той разстроено. — Големи банки, адвокати, политици, артисти, Спилбърг, Малкович и дори Илай Уизъл!
— И какво точно ми остава, като оставим настрана къщата?
— Къщата ти е ипотекирана от три месеца, Том. И за да съм честен, не ти остава дори с какво да си платиш данъка на имота.
— Но… а твоята кола? Тя сигурно струва повече от един милион долара…
— Можеш да кажеш дори два. Но от един месец съм принуден да я паркирам у съседката ми, за да не ми я вземат!
Известно време останах мълчалив и объркан, докато изведнъж не ми просветна:
— Не ти вярвам. Измисляш си цялата тази история, за да ме принудиш да започна отново да работя, нали?
— За жалост не.
На свой ред грабнах моя телефон, за да се обадя в кабинета за финансови съвети, който се занимаваше с плащането на моите данъци и по този начин имаше достъп до различните ми сметки. Обичайният служител потвърди, че банковите ми авоари бяха на червено и, както изглежда, от седмици се беше опитвал да ме предупреди с най-различни препоръчани писма и съобщения на телефонния ми секретар, останали без отговор.
А откога не бях отварял пощата и не бях отговарял на телефона?
Когато осъзнах цялото положение, не бях нито паникьосан, нито изгарях от желание да се хвърля върху Майло и да му размажа физиономията. Изпитвах единствено огромна умора.
— Слушай, Том, вече сме се измъквали и от по-трудни ситуации — осмели се той да ми подхвърли.
— Даваш ли си сметка какво си направил?
— Ти можеш да оправиш всичко — увери ме той. — Ако успееш да завършиш романа в срок, можем бързо да се измъкнем.
— Как искаш да напиша петстотин страници за по-малко от три месеца?
— Имаш вече няколко глави подръка, знам го.
Хванах се за главата. Той наистина нищо не разбираше от моето чувство за безпомощност.
— Вече цял час ти обяснявам, че се чувствам празен, че умът ми е ръждясал, сух е като камък, паричните проблеми нищо не променят. Всичко свърши!
Той настоя:
— Винаги си ми казвал, че писането е необходимо за равновесието ти и за душевното ти здраве.
— Ами, както виждаш, грешал съм — това, което ме подлуди, не е, че спрях да пиша, а че изгубих любовта си.
— Все пак нали си даваш сметка, че се унищожаваш заради нещо, което не съществува?
— Любовта ли не съществува?
— Любовта сигурно съществува. Само че ти си привърженик на оная дебилна теория за сродната душа. Все едно съществува някакво съвършено пасване между двама души, на които им е писано да се срещнат…