Когато затвори книгата, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Този път не беше надежда, беше увереност: тяхната любовна история далеч не беше свършила. Може би бяха преживели само първата глава и тя имаше твърдото намерение да напише втората заедно с него!
Над „Бейкън Хил“ се свечеряваше. Докато пресичаше улицата, тя се размина с една възрастна бостънчанка, много изтупана, която пресичаше на пешеходната пътека със своя йоркшир на ръце. Беше толкова щастлива, че не се сдържа и извика:
— „Хартиеното момиче“ съм аз! — викаше и показваше книгата.
Беше почти 19 ч. Опашката на моите читатели изтъняваше и раздаването на автографи вървеше към своя край.
Майло беше останал с мен през целия следобед, разговаряше с хората и се шегуваше. Неговата общителност и доброто му настроение правеха чакането на хората не дотам отегчително.
— Не видях колко е часът! — възкликна той, като си погледна часовника. — Добре, оставям те да приключиш сам, старче. Имам бебе да храня!
Дъщеря му беше родена преди три месеца и — както можеше да се предвиди — той се беше съвсем вдетинил.
— От един час ти повтарям да си тръгваш! — отбелязах аз.
Той си облече сакото, поздрави служителите от магазина и забърза да се върне при семейството си.
— А, да! Поръчах ти такси — предупреди ме той от вратата. — Ще те чака на ъгъла, от другата страна на улицата.
— Добре. Целуни Керъл от мен.
Останах още десет минути, за да завърша раздаването на автографи и да разменя няколко думи с управителката на магазина.
С топлата си, приглушена светлина, скърцащия под и лъснатите етажерки, „Призраци и ангели“ беше книжарница, каквато вече не може да се види. Някъде между „Магазинчето на ъгъла на улицата“ и „Чаринг Крос Роуд №84“. Много преди пресата да се намеси, книжарницата беше подкрепила първия ми роман. Оттогава насетне, от вярност, винаги започвах всяко турне от това място.
— Можете да излезете отзад — каза ми тя.
Беше започнала да спуска металната решетка, когато някой почука на стъклото. Една закъсняла читателка размаха своя екземпляр и събра ръцете си в знак на молба да й позволят да влезе.
След като ме попита с поглед, книжарката се съгласи да й отвори. Отвих капачката на писалката си и седнах отново на масата.
— Казвам се Сара — каза младата жена и ми подаде книгата си.
Докато надписвах нейната книга, друга клиентка се възползва от отворената врата и влезе в книжарницата.
Върнах екземпляра на Сара и — без да повдигна очи — взех следващата книга.
— На кого? — попитах.
— На Лили — отговори ми приятен, улегнал глас.
Увлечен в писането, тъкмо щях да изпиша името й на първата страница, когато тя добави:
— Но ако предпочиташ — Били…
Вдигнах глава — и разбрах, че току-що животът ми беше подарил втори шанс.
Четвърт час по-късно бяхме излезли на тротоара и този път бях твърдо решен да не й позволя да си тръгне.
— Искаш ли да те откарам? — предложих. — Чака ме такси.
— Не, колата ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи една кола, паркирана зад мен.
Обърнах се и не повярвах на очите си. Беше старият бонбоненорозов фиат, който ни беше изтаралянкал през мексиканската пустиня!
— Можеш ли да си представиш, привързах се към тази кола! — обясни тя.
— Как я намери?
— Това си е цяла история…
— Давай я!
— Това е дълга история.
— Имам много време.
— Тогава бихме могли да отидем да вечеряме някъде.
— С удоволствие!
— Но аз ще карам — каза тя и се настани на командното място в своя болид.
Освободих шофьора на таксито, след като му платих, и седнах до Лили.