— Така ли, значи е дебилно да вярваш, че може би съществува някой, който е способен да те направи щастлив, някой, с когото да имаш желанието да остарееш?
— Разбира се, че не, но ти вярваш в друго — че на Земята има само един-единствен човек, създаден за теб. Нещо като липсваща част, с която си роден и чийто отпечатък пазиш в тялото и душата си.
— Обръщам ти внимание, че именно това казва Аристофан в „Пирът“ на Платон.
— Може би, само че твоят Аристо нещо си и неговият Планктон никъде не пишат, че твоята Орор е липсващата ти част. Повярвай ми: зарежи тази илюзия. Митологията може и да е достоверна в романите ти, но нещата не стават така в действителност.
— Не, наистина, в действителност най-добрият ми приятел не се задоволява просто да ме разори. Като капак на всичкото си позволява да ми дава уроци! — избълвах, ставайки от масата.
Майло също стана, видът му беше отчаян. В този момент чувствах, че е готов на всичко, за да ми инжектира доза творчески порив във вените.
— Значи нямаш никакво намерение да започнеш отново да пишеш?
— Не. И нищо не можеш да направиш срещу това. Да се напише книга, не е същото като да се произведе кола или прах за пране — извиках му от прага на вратата.
Когато излязох от ресторанта, момчето ми подаде ключовете на бугатито. Седнах зад волана на болида, запалих мотора и включих на първа. Кожените седалки упорито миришеха на мандарини, а таблото от лакирано дърво, украсено с алуминиеви копчета, ми навя мисълта за космически кораб.
Мълниеносното ускорение ме закова за седалката. Докато гумите оставяха следи по асфалта, забелязах в огледалото за обратно виждане Майло, който тичаше след мен и ме засипваше с ругатни.
5
Дрипи от рай
Адът съществува и сега зная, че неговият ужас почива на това, че представлява само дрипи от рай.
— Връщам ти инструмента, можеш да го възстановиш на собственика му — съобщи Майло, като подаваше на Керъл стоманения кози крак, който тя му беше дала назаем.
— Неговият собственик е щатът Калифорния — отговори младата представителка на закона, докато прибираше металния лост в багажника на колата си.
— Благодаря, че дойде да ме прибереш.
— Къде остана колата ти?
— Том ми я взе.
— Том вече няма книжка!
— Да кажем, че побесня срещу мен — призна Майло с наведена глава.
— Призна ли му истината? — попита тя загрижено.
— Да, но това не го подтикна да се захване за работа.
— Казах ти.
Тя заключи колата си и двамата слязоха заедно по висящия мост, който водеше към плажа.
— Добре, бе — ядоса се Майло — според теб не е ли малоумно да се оставиш да бъдеш разрушен от някаква любовна история?
Тя го погледна тъжно:
— Може да е малоумно, но се случва всеки ден. Аз го намирам вълнуващо и ужасно човешко.
Той повдигна рамене и я остави да мине малко пред него.
С високия си ръст, матовата си кожа, гарваново черните си коси и светлите си като вода очи Керъл Алварес изглеждаше като принцеса от племето на маите.
Родом от Салвадор, тя беше дошла в Съединените щати на деветгодишна възраст. Майло и Том я познаваха от детинство. Семействата им — или това, което оставаше от тях — живееха в един разнебитен блок в „Макартър Парк“ — испанския „Харлем“ на Лос Анджелес, предпочитано място на пристрастените към хероина и на уреждането на сметки с изстрели от автоматични оръжия.
И тримата бяха споделяли една и съща отчайваща бедност, същия декор на нехигиеничните жилища, тротоари, осеяни с боклуци и магазини с разбити, изпонадраскани железни щори.
— Ще седнем ли за малко? — предложи тя, като разгъна една салфетка.
Майло седна до нея върху белия пясък. Вълничките леко докосваха брега и оставяха сребърна пяна, която хапеше босите крака на разхождащите се.
Претъпкан през лятото, в началото на тази есенна вечер той беше доста по-спокоен. Все така неизменен, прословутият дървен вълнолом на Санта Моника посрещаше вече повече от век жителите на Лос Анджелес, които в края на работния ден идваха тук, за да се измъкнат от стреса и от оживлението на големия град.
Керъл нави ръкавите на блузата си, събу обувките си, затвори очи и изложи лицето си на вятъра и слънцето на късното лято. Майло я погледна с болезнена нежност.