Само едно нещо можеше да ме спаси — да намеря отново Орор, тялото й като лиана, мраморната й кожа, сребърните й очи и мириса й на пясък. Но знаех, че това не можеше да се случи. Знаех, че бях изгубил битката и че в края на тази битка ми оставаше единствено желанието да си изгоря невроните с дози метанол или каквато и да било друга гадост, до която можех да се докопам.
Трябваше да спя. Когато се върнах в салона, потърсих нервно лекарствата си, но се досетих, че Майло се беше постарал да изчезнат. Изтичах в кухнята, прерових кофите. Нищо. Обзет от паника, изтичах на горния етаж, отворих всички шкафове и накрая напипах пътната си чанта. Притиснати в едно портмоне, отворена кутийка приспивателни и няколко хапчета успокоително чакаха там от последното ми пътуване в Дубай за раздаване на автографи в голяма книжарница на „Мейлъф дъ Емирейтс“.
Почти против волята си изсипах всичко в шепа и за миг се загледах в дузината бели и сини хапчета, които сякаш ми се подиграваха.
Неспособен!
Никога не съм бил толкова близо до празнотата. В главата ми се блъскаха ужасяващи образи: тялото ми в края на едно въже, кранчето на газта в устата ми, дулото на револвер в слепоочието ми. Рано или късно животът ми несъмнено щеше да свърши така. Не съм ли го знаел винаги дълбоко в себе си?
Неспособен!
Глътнах шепата хапчета като бягство. Трудно преглътнах, но глътка минерална вода прокара всичко.
Довлякох се до моята стая и се строполих на леглото.
Пространството беше празно и студено, оградено с огромна стена от тюркоазени на цвят луминесцентни стъклени пана, достатъчно прозрачни, за да пропускат дневната светлина.
Свих се на матрака, повален от мрачните ми мисли.
Окачени на бялата стена, любовниците на Марк Шагал ме гледаха съчувствено, сякаш съжаляваха, че не могат да облекчат страданията ми. Още преди придобиването на къщата (която вече не беше моя) или купуването на пръстена на Орор (която вече не беше моя), купуването на картината на руския художник беше моята първа лудост. Сдържано озаглавено „Любовници в синьо“, платното на Шагал датираше от 1914 г. Бях се влюбил от пръв поглед в тази картина, която изобразяваше една прегърната двойка, съединена от мистериозна, искрена и уталожена любов. За мен тя символизираше оздравяването на две умъртвени същества, съшити едно в друго, за да споделят занапред само един белег.
Докато леко потъвах в състояние на дълбок сън, имах усещането, че постепенно се откъсвам от болките на света. Тялото ми изчезваше, съзнанието ми ме изоставяше, животът ме напускаше…
6
Когато те срещнах
В теб трябва да е хаос — и ще родиш рееща се звезда.
Експлозия,
вик на жена,
вик за помощ!
Шум от счупено стъкло ме изтръгна от кошмара. Стреснато отворих очи. Стаята беше потънала в мрак, а дъждът плющеше по стъклата.
Изправих се с мъка, гърлото ми беше пресъхнало. Тресеше ме и бях облян в пот. Дишах трудно, но все още бях жив.
Погледнах към часовника:
03:16 часа.
Някой се движеше на партера и ясно чух как щорите се удариха в стената.
Опитах се да запаля лампата на нощното шкафче, но както често се случваше, бурята беше прекъснала електричеството в „Малибу Колъни“.
Станах трудно. Гадеше ми се и главата ми тежеше. Сърцето ми биеше в гърдите, сякаш бях тичал на маратон.
Зави ми се свят и трябваше да се подпра на стената, за да не падна. Може би, приспивателните не ме бяха убили, но ме бяха зашеметили и не успявах да дойда на себе си. Най-вече ме тревожеха очите ми — сякаш бяха издрани и така горяха, че ми беше трудно да ги държа отворени.
Измъчван от мигрената, се насилих да сляза няколкото стъпала, държейки се за парапета. На всяка стъпка имах чувството, че стомахът ми се преобръща и ще повърна на стълбите.
Навън бурята бушуваше. Под блясъка на светкавиците къщата приличаше на фар сред буря.
Когато стигнах долу, установих пораженията: вятърът беше нахлул през френския прозорец, който беше останал широко отворен, и по пътя си беше преобърнал една кристална ваза, която се беше разбила на парчета на пода, а проливният дъжд наводняваше хола ми.
По дяволите!
Побързах да затворя прозореца и се помъкнах към кухнята, за да се опитам да намеря кибрит. Точно когато се върнах в дневната, изведнъж почувствах нечие присъствие, последвано от дишане.