— Доколкото можах да разбера, вие сте този, който се нуждае от психиатър, не е ли така?
— Ровили сте в нещата ми!
— Потвърждавам — отговори тя, като ми сипа още кафе.
Поведението й ме объркваше. Какво трябваше да направя в подобна ситуация? Да викна ченгетата или лекар? Предвид думите й, бях готов да се обзаложа, че беше имала юридически или психиатрични рецидиви. Най-простото беше да я изхвърля навън със сила, но ако я пипнех, тая чума беше способна да предяви претенции, че съм искал да злоупотребя с нея и не исках да поемам такъв риск.
— Не сте прекарали нощта в дома си — започнах аз един последен опит. — Несъмнено семейството ви или приятелите ви са загрижени. Ако искате да предупредите някого, можете да използвате моя телефон.
— Е, това вече не е за вярване? Първо, никой не се тревожи за мен, което е тъжно, ще ми се да го допусна. А колкото до вашия телефон, току-що ви го прекъснаха — отговори тя на удара с удар, връщайки се в хола.
Видях я да отива към голямата работна маса, която ми служеше за бюро. Отдалеч, широко усмихната, тя изрови един пакет фактури.
— Нищо чудно — отбеляза тя. — Не сте си плащали сметката от месеци!
Това преля чашата. Импулсивно се хвърлих към нея и я бутнах, за да падне в ръцете ми. Не ми пукаше дали щях да бъде обвинен в нападение. Предпочитах това, вместо да я слушам и една минута още. Държех я здраво, едната ми ръка беше под коленете й, другата под бъбреците й. Тя се бореше с всички сили, но аз не отстъпвах и я замъкнах на терасата, където я „сложих“, без изобщо да внимавам, възможно най-далеч, преди да се обърна и бързо да вляза в дневната, затваряйки френските прозорци зад себе си.
Е, това е!
Добрите стари методи, само в тях е истината.
Защо бях търпял тази досадна компания толкова дълго? В края на краищата не беше чак толкова трудно да се отърва от нея! Напразно бях писал обратното в моите романи, понякога не беше зле силата да възтържествува над думите…
Погледнах младата жена, стояща навън, с усмивка на задоволство. Тя отговори на доброто ми настроение със среден пръст, насочен към мен.
Най-накрая сам!
Нуждаех се от спокойствие. Поради липса на успокоителни, взех айпода си и като някакъв друид, който приготвя успокоителното си лекарство, си забърках един смесен списък от Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и Филип Глас. Включих го и стаята се изпълни с първите звуци на „Кайнд ъф Блу“, най-хубавото джаз произведение на света, парчето, което ценяха дори тези, които не обичат джаза.
Направих си ново кафе в кухнята, после се върнах в хола, като се надявах странната ми посетителка да е изчезнала от терасата.
Но не беше.
Очевидно в лошо настроение — още един евфемизъм — тя унищожаваше сервиза от закуската. Кафеварка, чинии, чаши, стъклен поднос — всичко, което можеше да бъде разбито, беше хвърлено върху теракотените плочи. После заблъска яростно по плъзгащите се прегради и с всички сили хвърли един градински стол, който само отскочи от бронираното стъкло.
„АЗ СЪМ БИЛИ!“ — изкрещя тя няколко пъти, но думите й потънаха в тройните стъкла и по-скоро ги отгатвах, отколкото да ги чувах. Тази врява скоро щеше да вдигне под тревога съседите и съответно охранителния екип на „Малибу Колъни“, който щеше да ме отърве от натрапницата.
Сега се беше опряла на рамката на прозореца. Седнала така, хванала се за главата, изглеждаше отчаяна и изтощена. Трогнат от нещастието й, я гледах втренчено и си давах сметка, че думите й бяха оказали върху мен някакво странно въздействие, бяха ме накарали да се зачудя.
Тя повдигна глава и сред кичурите златиста коса видях как изражението на очите й с цвят на незабравка се смени от съвсем меко до съвършено хаотично.
Бавно се приближих и на свой ред също седнах до стъклената стена, очите ми бяха втренчени в нейните, търсех някаква част истина, някакво обяснение. И тогава видях как клепачите й потрепнаха като от силна болка. Отдръпнах се и видях, че роклята й с телесен цвят беше цялата изцапана с кръв! После забелязах острието на ножа за хляб в ръцете й и разбрах, че се беше наранила сама. Надигнах се да й помогна, но този път тя беше блокирала вратата, като беше подпряла външната дръжка с масата.
Защо? — попитах я с поглед.
В очите й прочетох леко предизвикателство и като отговор тя удари няколко пъти по стъклото с дланта на лявата си ръка, от която обилно течеше кръв. Накрая спря да движи порязаната си ръка и прочетох трите цифри, гравирани в кожата й: