— Станахте много по-мил, но все още не ми вярвате, нали? — отгатна тя, докато си изтриваше устата с ръкава.
— Една татуировка действително не е доказателство — предпазливо отбелязах.
— Но нараняването е, така ли?
— Доказателство, че сте жестока и импулсивна — да!
— Добре тогава, задавайте ми въпроси!
Отклоних предложението, поклащайки глава:
— Аз съм писател, а не ченге или журналист.
— Така е лесно, нали?
Изхвърлих съдържанието на моята чаша в мивката. Защо се мъчех да пия чай, когато го мразех?
— Вижте, предлагам ви сделка…
Не довърших изречението си, разсъждавайки за начина, по който да представя нещата.
— Да?
— Наистина ми се ще да ви подложа на изпит, като ви задам няколко въпроса за живота на Били, но ако не ми отговорите, дори и само един път, си тръгвате без истерии.
— Обещавам.
— Значи се разбрахме: при първата грешка изчезвате от тази къща, иначе викам куките моментално. И тоя път ако щете се нарежете цялата с касапски нож, ще ви оставя да ви изтече кръвта на терасата!
— Винаги ли сте толкова очарователен, или специално се стараете?
— Разбрахме ли се?
— Задавайте въпросите си.
— Име, дата и място на раждане?
— Били Донели, родена на 11 август 1984 г. в Милуоки, близо до езерото Мичиган.
— Името на майка ви?
— Валерия Стануик.
— Професията на баща ви?
— Беше работник при Милър — вторият най-значителен пивовар в областта.
Отговаряше веднага, без никакво колебание.
— Най-добрата ви приятелка?
— За мое голямо съжаление, нямам истинска приятелка. Просто приятелки.
— Първо сексуално общуване?
Замисли се, като ме гледаше мрачно, за да ме накара да разбера, че смущението й идва единствено от естеството на моя въпрос.
— На шестнадесет години, във Франция, на Лазурния бряг, където учех езика. Казваше се Тео.
Колкото повече отговаряше, толкова повече ме обземаше смущение и като гледах доволната й усмивка, разбрах, че съзнаваше, че печели точки. Във всеки случай, едно беше сигурно: познаваше романите ми наизуст.
— Любимата ви напитка?
— Кока-кола. Истинската, не лайт или без захар.
— Любим филм?
— „Блясъкът на чистия ум“. Разтърсващ филм за болката да обичаш. Толкова е поетичен и меланхоличен. Вие гледахте ли го?
Разкри цялото си слабо дългокрако тяло, докато отиваше да седне на канапето. Отново бях поразен от приликата й с Били — същата сияйна руса коса, същата естествена, непресторена красота, същите присмехулни интонации, същият тембър на гласа, който си спомням, че бях описал като „предизвикателен и подигравателен, ту зрял, ту младежки“.
— Качеството, което търсите у един мъж?
— Вие сега въпросника на Пруст ли ми прилагате?
— Прилича.
— Ами харесва ми мъжът да бъде мъж. Не ценя особено онези мъже, които на всяка цена искат да покажат женската си страна. Разбирате ли?
Поклатих глава недоверчиво. Канех се да продължа, когато тя взе думата:
— А вие какво качество харесвате у жената?
— Фантазията, струва ми се. Хуморът — това е квинтесенцията на интелекта, нали?
Тя посочи цифровата рамка, в която дефилираха снимките на Орор.
— Обаче вашата пианистка не изглежда забавна.
— Да се върнем на въпросите — предложих аз и седнах до нея на канапето.
— Възбужда ви да задавате въпроси, нали? Малката ви власт започва да ви харесва! — тя започваше да се забавлява.
Не исках да се разсейвам и продължих моя разпит:
— Ако трябваше да промените нещо във външния си вид?
— Бих искала да имам повече форми и да съм по-пълна.
А аз бях туширан. Всичко беше точно. Или тази жена беше луда и се беше идентифицирала с персонажа на Били с изумително подражание, или тя наистина беше Били и тогава аз бях луд.
— Е? — подигравателно запита тя.
— Отговорите ви доказват, че добре сте изучили моите романи — отвърнах аз, опитвайки се някак да прикрия изненадата си.
— В такъв случай задайте ми други въпроси.
Точно това смятах да направя. Като предизвикателство хвърлих книгата в хромираната кофа в кухнята после отворих моя лаптоп, лек като перце и написах паролата, за да вляза в моите документи. В интерес на истината, знаех много повече информация за моите персонажи, отколкото предавах в романите си. За да бъда в пълна емпатия с моите „герои“, си бях създал навика да пиша за всеки един от тях подробна биография от двадесетина страници. В нея вкарвах максимума от сведения, като се започне от датата на раждане и се стигне до любимата им песен, като се мине през името на учителката от началното училище. Три четвърти от тези указания ги нямаше в крайната версия на книгата, но това упражнение беше част от невидимата работа, която позволяваше да се случи загадъчната алхимия на писането. С придобиването на опита, в крайна сметка се бях убедил, че това упражнение придаваше известна достоверност на моите персонажи или поне частица човечност, която обясняваше защо читателите се разпознаваха в тях.