Наведе се над картата и с маркер начерта кръстче на края на мексиканския полуостров в Южна Калифорния.
Бях чувал да се говори за това място, което минаваше за едно от най-добрите места за сърф заради силните вълни.
— Това не е на другата улица! — установих аз и си сипах още една чаша кафе. — Не предпочитате ли да вземем самолет?
Тя ми хвърли мрачен поглед:
— За да вземем самолет, трябват пари, а за да имаме пари, не бива да продаваме на безценица притежанията си!
— А ако продадем колата?
— Престанете с тия глупости и се съсредоточете за малко! Освен това много добре знаете, че нямам паспорт.
С пръста си тя прокара един въображаем маршрут по картата:
— Оттук трябва да сме на малко повече от двеста километра от Сан Диего. Предлагам ви да избягваме магистралите и платените отсечки, за да не похарчим твърде много пари, и ако ме оставите аз да карам, ще можем да сме на мексиканската граница за по-малко от четири часа.
— Защо да ви оставям вие да карате?
— Защото съм по-уверена, не е ли така? Очевидно не сте по колите. Изглежда имате по-голям талант за интелектуалните неща, отколкото за механиката. А и глезенът ви…
— Хм…
— Изглеждате смачкан. Нали поне не ви обижда, че ви вози жена? Надявам се, че сте преминали стадия на примитивен мачо!
— Добре, не го прекалявайте! Съгласен съм да ви оставя да карате до Сан Диего, но после ще се сменяме, защото пътят е дълъг.
Тя изглежда остана доволна от това разпределение на задачите и продължи да излага плана си:
— Ако всичко е наред, ще минем границата при Тихуана късно вечерта и ще можем бързо да продължим и да намерим някое симпатично мотелче в Мексико.
Някое симпатично мотелче… Сякаш заминавахме на почивка!
— А утре ставаме рано и поемаме на път още сутринта. Кабо Сан Лукас е на 1200 км от Тихуана. Можем да ги изминем през деня и вечерта да пристигнем в хотела, където е отседнала вашата дулцинея.
Казано по този начин, изглеждаше просто.
Телефонът извибрира в джоба ми — все още можех да получавам обаждания, въпреки че беше невъзможно аз да се обаждам. Беше номерът на Майло. От един час ми изпращаше съобщения на всеки десет минути, но веднага ги изтривах, без да си давам труда да ги изслушвам.
— Значи се разбрахме, аз ви помагам да се сдобрите с вашата мацка, а в замяна вие написвате идиотския трети том! — обобщи тя.
— Защо мислите, че все още имам шанс с Орор? Тя преживява голямата си любов с нейния пилот от Формула 1.
— Това е моя работа. Вашата работа е да пишете. Но без шеги, нали? Истински роман! Като спазвате приетите условия, които се отнасят до мен.
— А, ето ти друго нещо: приетите условия!
Тя захапа маркера като дете, което търси вдъхновение, преди да започне да си пише домашното.
— Първо — започна тя, като написа едно голямо 1) върху хартиената покривка, — искам да престанете да ме правите изкупителната жертва във вашите романи! Забавно ли ви е да набутвате в леглото ми всички скапаняци на земята? Възбужда ли ви да ме карате да срещам женени мъже, чиито жени са изгубили всякаква загадъчност, и които виждат в мен приключение за една нощ, с което да изострят либидото си? Може би моето безкъсметие успокоява вашите читателки, но мен ме изтощава и ми причинява болка.
Това внезапно обвинение ме остави безмълвен. Със сигурност не бях нежен към Били в моите истории, но за мен това нямаше никакви последици — тя беше измислен персонаж, чиста абстракция, която съществуваше единствено в моето въображение и във въображението на читателите. Героиня, чието материално съществуване се дължеше само на няколкото реда, отпечатани върху хартиени листа. А ето че сега създанието започваше да се бунтува срещу своя създател!
— Освен това — продължи Били, като изписа красиво едно 2) на хартиената покривка — ми писна да дърпам дявола за опашката. Обичам си работата, обаче бачкам в раковото отделение и повече не мога да гледам как всеки ден хора страдат и умират. Аз съм същинска гъба — попивам цялото отчаяние на пациентите. А и затънах в дългове, за да си платя следването!
Не зная дали ви е известно колко получава една медицинска сестра — не е рогът на изобилието във всеки случай!
— И какво мога да направя, за да ви бъда приятен?
— Искам да ме преместят в педиатрията — искам по-често да виждам живота, а не смъртта… Вече две години, откакто го искам това преместване, но оная гаднярка Корнелия Скинър систематично ми отказва, като всеки път разправя, че отделението няма достатъчно персонал. И после…