— И после какво?
— За да ми подсладите лекичко живота, ми се струва, че ще е добре да получа някое дребно наследство…
— Ха да видиш!
— На вас това какво ще ви струва? Лесно е! Достатъчно е да напишете един ред. Искате ли аз да го напиша? Ето го: „Били получи 500 000 долара от един чичо, чиято единствена наследница беше“.
— М-да. Ако разбирам добре, вие сте съгласна да направя така, че чичо ви да умре!
— Не! Не истинския ми чичо! Някой брат на прадядо ми, когото никога не съм виждала, така де, като във филмите!
И доволна отбеляза старателно своето изречение.
— Добре, писмото до дядо Коледа свърши ли? Защото ако е така, можем да си продължим пътя.
— Само още едно нещо — прекъсна ме тя. — Най-важното.
Написа 3) в края на покривката, последвано от едно име:
Джак
— Ето — обясни тя сериозно. — Искам Джак завинаги да напусне жена си и да дойде да живее с мен.
Джак беше любовникът й. Женен мъж, красив егоистичен хлапак, баща на две момченца, с когото тя имаше разрушителна страстна връзка от две години. Перверзен нарцис, ревнив и тираничен, който я държеше във властта си, като редуваше фалшиви клетви в луда любов и унижения, които я принизяваха до положението на любовница, която чукат и захвърлят в зависимост от изпитваното удоволствие.
Поклатих глава ядосано:
— Джак има чеп вместо мозък.
Нямах време дори да видя как ръката й полетя. Удари ми плесница с такъв широк замах, че за малко да падна от табуретката.
Всички клиенти в ресторанта се обърнаха към нашата маса в очакване на моята реакция.
Как може да защитава тоя кретен?, запита в главата ми гласът на гнева. Защото го обича, по дяволите!, отговори гласът на здравия разум.
— Не ви позволявам да съдите любовния ми живот, точно както аз не съдя вашия — отговори тя, като ме предизвикваше с поглед. — Аз ви помагам да си върнете Орор, а вие ми написвате живот, в който да мога всяка сутрин да се събуждам до Джак, става ли?
Тя подписа договора за богатство, който беше написала върху покривката, после грижливо откъсна парчето хартия, преди да ми подаде химикалката си.
— Става — казах, като си потърквах бузата.
На свой ред подписах документа и оставих няколко долара на масата, преди да напуснем закусвалнята.
— Тоя шамар скъпо ще ми го платите — обещах аз с убийствен поглед.
— Това тепърва ще видим — отговори тя инатливо, сядайки на волана.
16
Ограничение на скоростта
Това е на половин час път оттук. Пристигам след десет минути.
— Карате прекалено бързо!
Движехме се вече три часа.
Първите сто километра пътувахме по крайбрежието: Нюпорт Бийч, Лагуна Бийч, Сан Клементе, но пътят край морето беше толкова натоварен, че след Оушънсайд поехме по магистрала Калифорния 78, за да минем напряко през Ескондидо.
— Карате прекалено бързо! — повторих, след като тя изобщо не реагира.
— Шегувате се! — възпротиви се Били. — Карам само със 120.
— Ограничението е за 90!
— Е, и? Това нещо работи добре, нали? — отвърна тя, като посочи антирадара, който Майло беше сложил.
Отворих уста, за да протестирам, когато една червена лампичка на страничното табло светна. Някакво тревожещо дрънчене се чу откъм мотора, последвано скоро от загуба на мощността, което принуди болида да спре движението си няколко метра по-нататък и ми даде възможност да излея целия гняв, който кипеше в мен:
— Наистина идеята да намерим Орор… знаех, че няма абсолютно никакъв смисъл! Никога няма да стигнем в Мексико: нямаме пари, нямаме стратегия, а сега вече нямаме и кола!
— Спокойно, не се изнервяйте, може би ще успеем да я оправим — каза тя и отвори вратата.
— Да я оправим? Това е бугати, не е колело…
Без да се смущава, Били вдигна капака и започна да ровичка вътре. И аз излязох от колата, като продължавах моята литания от упреци:
— … тия тъпи коли са нагъчкани с електронни системи. Нужни са куп инженери, за да установят и най-малката повреда. А на мен абсолютно ми писна — връщам се на стоп в Малибу.
— Във всеки случай, ако сте искали да ми изиграете номера с повредата, не успяхте — подхвърли тя, затваряйки капака.