— Защо го казвате?
— Защото я оправих.
— Подигравате ли ми се?
Тя завъртя контактния ключ и моторът замърка, готов да потегли.
— Беше дребна работа — един от радиаторите на охладителната система се беше откачил, което автоматично прекъсна четвъртия турбокомпресор и затова светна охранителната лампичка на централната хидравлична система.
— Наистина — отвърнах смаяно, — дребна работа.
И докато поемахме отново пътя си, не можах да се сдържа и я попитах:
— Как така разбирате тия неща?
— Би трябвало вие да знаете.
Трябваха ми няколко мига да помисля и да си припомня родословията на моите персонажи, за да намеря отговора:
— Двамата ви братя!
— Е, да — отговори тя и натисна газта. — Вие ги създадохте автомонтьори, а те ми предадоха нещо от своята страст!
— Карате твърде бързо!
— А не, няма да започвате отново!
— А мигачът? Мигачът се дава преди престрояването като фурия!
Тя ми се изплези дяволито.
Току-що бяхме подминали Ранчо Санта Фе и пътувахме към национален път №15. Въздухът беше топъл и красива следобедна светлина оцветяваше дърветата и засилваше охрата на хълмовете. Мексиканската граница вече не беше много далеч.
— Като сме започнали — казах аз, посочвайки радиото на колата — няма ли да спрете тая шибана музика, която ми набивате от часове?
— Имате много изискан език. У вас се чувства човекът на словото…
— Сериозно, защо слушате всички тия неща: римейки на римейки, дебилни рапърски текстове, клонирани певици на R’n’B…
— Милост, имам чувството, че слушам баща ми.
— А тая помия каква е?
Тя вдигна очи към небето:
— Тая помия са „Блек Айд Пийс“!
— Случва ли ви се понякога да слушате истинска музика?
— А за вас какво е „истинска музика“?
— Йохан Себастиан Бах, „Ролинг Стоунс“, Майлс Дейвис, Боб Дилан…
— Ще ми запишете една касета, дядо, нали? — възрази тя и спря радиото.
Три минути не каза една дума — за нея това беше подвиг, достоен за книгата на Гинес, — преди да се осведоми:
— На колко години сте?
— На тридесет и шест — казах, смръщвайки вежди.
— С десет години сте по-възрастен от мен — заключи тя.
— Е, и?
— Нищо — отвърна тя, като подсвирна.
— Ако си мислите сега да ми сервирате размисли за пропастта между поколенията, веднага ще ви прекъсна, малката!
— Дядо ми ме нарича „малката“…
Пуснах отново радиото и затърсих станция с джаз.
— Не е ли странно все пак да слушате само музика, която е композирана преди още да се родите?
— А вашият любовник, Джак, на колко години беше…
— Четиридесет и две. Но е много по-фешън от вас.
— Да, бе! Всяка сутрин в банята се взема за Синатра, тананика си „Моят начин“ пред огледалото и държи сешоара като микрофон.
Тя ме погледна ококорено.
— Е, да — казах аз, — това е привилегията на писателя: зная всичките Ви тайни, дори и тези, които с никого не могат да бъдат споделени. Шегата настрана, какво намирате в тоя мъж?
Тя повдигна рамене:
— Чувствам го част от себе си. Това не може да се обясни…
— Направете известно усилие!
Тя отговори искрено:
— Още от първия поглед между нас се случи нещо: нещо очевидно, някакво животинско привличане. Познахме се. Сякаш вече бяхме заедно, още преди да бъдем заедно.
Глупости… Баналности, за които бях отговорен.
— Но тоя мъж се подигра с вас — още на първата ви среща той си махна халката и изчака да минат шест месеца, преди да ви признае, че е женен!
Лицето й пребледня при споменаването на този болезнен спомен.
— Освен това, между нас да си остане, но Джак никога не е имал намерението да напусне жена си…
— Именно! Разчитам на вас да промените това.
— Той ви причинява унижение след унижение, а вие вместо да го пратите по дяволите, го почитате като божество!
Тя не се опита да ми отговори, а се съсредоточи в карането, което доведе до ново увеличаване на скоростта.
— Спомняте ли си миналата зима? Беше ви обещал, беше се заклел, че този път ще посрещнете новата година заедно. Зная, че за вас беше важно да започнете годината с него. Вие обичате този символ. И тогава, за да му доставите удоволствие, вие се бяхте погрижила за всичко. Бяхте резервирала едно хубаво малко бунгало на Хаваите и бяхте поела всички разноски по пътуването. Само че ето: точно преди да тръгнете, той ви съобщава, че не е могъл да се освободи. Все същите извинения: жена му, децата му… А спомняте ли си какво се случи след това?