Докато чаках отговора й, погледнах километража, който показваше 170 км/ч.
— Сега наистина карате прекалено бързо…
Тя пусна волана с едната си ръка и в знак на неприязън ми показа среден пръст точно в момента, когато камерата на радара направи своята най-красноречива снимка за деня.
Тя настъпи с всички сили педала на спирачката, но злото беше сторено.
Класическият номер: пост в началото на пущинак, на поне 800 метра преди най-малкото населено място…
Сирена и полицейска лампа.
Скрит зад един храст, „Фордът Краун“ на местния шериф излезе от скривалището си. Извърнах се да видя през стъклото синьо-червените сигнали на колата, която тръгна подир нас.
— Повторих поне ДЕСЕТ пъти, че карате прекалено бързо!
— А ако бяхте престанали да сте толкова гаден…
— Да прехвърляте отговорността за грешките си върху другите е много лесно.
— Искате ли да му офейкам?
— Престанете с тия простотии и отбийте встрани.
Били даде мигач и неохотно се подчини, докато аз продължавах да я обвинявам:
— Положението ни е абсолютно идиотско: нямате книжка, карате открадната кола и съвсем сигурно карахте с най-превишената скорост в историята на окръг Сан Диего!
— А, така ли, добре! Писна ми от вашите морализаторствания! Нищо чудно, че оная мацка се е чупила!
Гледах я ожесточено:
— Аз… Аз нямам думи, с които да ви нарека най-точно! Вие сте… десетте египетски язви в едно!
Дори не чух отговора й, тъй като бях твърде зает да съобразя последиците от разпита, на който щяха да ни подложат. Служителят на шерифа щеше да нареди бугатито да бъде спряно от движение, щеше да повика подкрепление, да ни откара в управлението и да предупреди Майло, че колата му е била намерена. После рискувахме положението да се усложни още повече, когато установеше, че Били няма нито лична карта, нито шофьорска книжка. Да не говорим за моя статус на знаменитост с условна присъда, което нямаше да ни оправи нещата.
Патрулката спря на няколко метра зад нас. Били беше изключила мотора и подритваше с крак седалката си като малко дете.
— Не хитрувайте. Стойте си така и сложете ръцете си на волана.
В наивността си тя разкопча още едно копче на блузата си, за да открие допълнително гърдите си, което вече ме изкара извън кожата ми:
— Ако си мислите, че това ще го развесели! Вие не осъзнавате постъпките си! Току-що извършихте феноменално превишаване на скоростта: 170 км/ч в зона с ограничение до 90. Очаква ви незабавно изправяне пред съда и няколко седмици в затвора!
Тя видимо побледня и тревожно се обърна, дебнейки развитието на операцията.
Освен полицейските лампи, които продължаваха да светят, независимо от дневната светлина, полицейският служител беше насочил към нас и един мощен прожектор.
— Тоя на какво си играе? — попита тя неспокойно.
— Вкарал е регистрационния номер в своята база данни и чака резултата от търсенето.
— Не сме ли съвсем близо до Мексико?
— А, това вие можете да кажете.
Изчаках да изминат няколко секунди, преди да забия последния пирон:
— А вие съвсем не сте близо до срещата с вашия Джак.
Последва мъртвешка тишина, която продължи цяла минута, преди ченгето да благоволи да слезе от колата си.
Виждах го на огледалото как се приближава към нас като спокоен хищник, преследващ жертва, която знае, че му е сигурна, и почувствах как в мен се разлива вълна от тъга.
Ето, край на приключението…
Стомахът ми се беше свил на топка. Почувствах внезапна, разкъсваща празнота, като липса. В края на краищата беше нормално: не бях ли преживял най-странния и шантав ден в живота си. За по-малко от двадесет и четири часа бях изгубил богатството си, най-отвратителната чума от моите героини се беше натресла чисто гола в хола ми, бях прелетял през прозорец, за да избягна затваряне в клиника, бях паднал от височина два етажа върху тавана на един „Додж“, бях продал — горд от себе си — за 1000 долара часовник, който струваше 40 000, и бях подписал някакъв странен договор върху ресторантска покривка точно след като бях получил една плесница, която ми беше развинтила главата.