— По принцип в тази посока има малка опасност да ни проверяват, но ако се случи, това означава затвор — за вас, както и за мен, и този път ще е невъзможно да се измъкнем със сила! Така че ще избягваме да се правим на идиоти, нали?
— Цялата съм слух — каза тя, мигайки с очи като Бети Буп.
— Много е просто — няма да си отваряте устата и няма да мърдате. Ние сме двама почтени мексикански работници, които се прибират у дома. Разбрано?
— Vale, senor.
— И ако можете да престанете да ми се подигравате, ще се чувствам по-добре.
— Muy bien, senor.
Този път поне щастието ни се усмихна и за по-малко от пет минути бяхме от другата страна без проверки и без лъжи.
Както бяхме правили досега, продължихме да пътуваме покрай брега. За наш късмет собственикът на гаража беше инсталирал един стар радио касетофон. За нещастие единствената касета в жабката беше някакъв албум на Енрике Иглесиас, който изглежда очароваше Били, но на мен ми наду главата до Енсенада.
Там неочаквано се разрази буря и върху нас се изсипа проливен дъжд. Предното стъкло беше миниатюрно, а чистачките толкова елементарни, че бяха безсилни срещу дъждовната завеса, до такава степен, че бях принуден често да си подавам ръката през прозореца, за да ги задвижвам.
— Да спрем веднага, щом можем?
— Тъкмо щях да ви предложа същото!
На пътя се показа един мотел, но на табелката пишеше, че е пълен. Нищо не се виждаше. Принуден да се мъкна с 20 км/ч, предизвиквах недоволството на колите, които караха след мен и в продължение на четвърт час ме ескортираха с нетърпеливо, бясно свирене на клаксони.
Най-накрая намерихме убежище в Сан Телмо в доста зле наречения „Каса Дел Сол Мотел“, чиято светлинна табела съобщаваше в сивкава светлина едно успокояващо „свободен“. Гледайки състоянието на колите, паркирани на паркинга, разбрах, че мястото не притежаваше очарованието и комфорта на „легло и закуска“, но в края на краищата ние не бяхме на меден месец.
— Взимаме само една стая, нали? — закачливо се пошегува тя, отваряйки вратата на рецепцията.
— Стая с две легла.
— Ако си мислите, че ще ви се нахвърля…
— Всъщност изобщо не ме е страх, не съм градинар, не съм ваш тип.
Рецепционистът ни поздрави с ръмжане. Били поиска първо да види стаята, но аз грабнах ключа и платих предварително.
— Така или иначе, никъде не можем да отидем — вали като из ведро, а аз съм каталясал.
Едноетажната постройка образуваше П-образна форма около двор с изсъхнали дървета, чиито изгладнели силуети се огъваха на вятъра.
Не бях изненадан: стаята беше спартанска, слабо осветена, наситена със съмнителни миризми и обзаведена с мебели, които трябва да са били на мода по времето на Айзенхауер. Имаше огромен телевизор, поставен на четири колелца и оборудван с високоговорител, поставен под екрана. Един от онези модели, ценени от любителите на гаражни разпродажби.
— Давате ли си сметка — пошегува се Били, — че на този екран някога хората са станали свидетели на първите стъпки на човека на Луната или пък са научили за убийството на Кенеди!
Беше ми любопитно и се опитах да включа апарата — чух смътно изхъркване, но не можах да хвана никакъв образ.
— Във всеки случай на него няма да видим следващия финал за Суперкупата…
Душ кабината в банята беше просторна, но по кранчетата имаше следи от ръжда.
— Нали знаете стария трик — каза ми Били усмихнато. — Трябва да се погледне зад нощното шкафче, за да се види дали прахът е бил почистен!
Съчетавайки жеста и словото, тя премести малкото шкафче и нададе вик:
— Гадост! — извика тя, като запрати обувката си, за да убие една хлебарка.
После се обърна към мен, търсейки в очите ми известна утеха:
— Нали ще си направим нашата мексиканска вечеря?
Но ентусиазмът й се изпари:
— Слушайте, тук няма ресторант, вали така, все едно крава пикае, аз съм смазан и не е толкова топло, че да се върнем до колата в тоя порой.
— Да бе, и вие сте като другите: цар сте на обещанията…
— Аз си лягам, разбрано!
— Чакайте! Все пак ще пийнем по едно. Видяхме един бар, докато идвахме насам, на по-малко от петстотин метра…
Свалих си обувките и легнах на едното легло:
— Вървете без мен. Късно е и утре ни чака още много път. Освен това не обичам баровете. Във всеки случай не крайпътните барове.