Старият будилник показваше почти 23 ч. Започвах сериозно да се тревожа за Били, която все още не се беше прибрала. Защо и бях говорил толкова остро? Защото, от една страна, нейното появяване ми беше дошло в повече, но най-вече понеже се чувствах неспособен да намеря в себе си сили да я върна в нейния въображаем свят.
Станах, облякох се набързо и излязох на дъжда. Вървях около десет минути, преди да забележа зеленикава светеща табела, която отдалеч оповестяваше присъствието на „Линтерна Верде“.
Беше някакъв обикновен бар, посещаван основно от мъже. Заведението беше пълно, а обстановката — празнична. Текилата се лееше обилно, а от уредбата се дънеше хард рок. Една сервитьорка носеше табла с натрупани на нея бутилки и минаваше от маса на маса, за да ги зарежда с алкохол. Зад тезгяха един хилав папагал забавляваше присъстващите, докато една друга бар-русалка — която редовните посетители наричаха Палома — играеше на секс-бомба, докато приемаше поръчките. Поисках й една бира и тя ми сервира „Корона“ с четвъртинка лимон, пъхнат в гърлото на бутилката. Обходих присъстващите с поглед. Залата беше украсена с дървени паравани, които смътно напомняха изкуството на маите. Закачени по стените, стари снимки от уестърни съжителстваха с неколцина знаменитости от местния футболен отбор.
Били беше седнала в дъното на залата на маса с двама здравеняци, които се правеха на важни и шумно се забавляваха. С бирата в ръка се доближих до групата. Тя ме видя, но предпочете да се направи, че не е. По вида на разширените зеници на младата жена се досетих, че вече беше изпила няколко чаши. Познавах слабостите й и знаех, че алкохолът не й понася. Познавах и тоя тип мъже и жалката им тактика: тия момчета не бяха измислили машината за извиване на бананите, но притежаваха истински инстинкт, за да открият достатъчно уязвими жени, готови да станат тяхна жертва.
— Елате, прибираме се в хотела.
— Разкарайте се! Не сте ми нито баща, нито съпруг. Предложих ви да дойдете с мен, а вие ми се изплюхте в лицето.
Тя повдигна рамене, като в същото време натопи една тортиля в купичка с гуакамоле.
— Хайде, не се правете на дете. Не носите на алкохол, знаете го.
— Нося на алкохол — предизвика ме тя и взе бутилката с мескал, която беше по средата на масата, за да си сипе още една чаша. После я подаде на събратята си, които отпиха направо от бутилката. По-мускулестият от двамата, с фланелка, украсена с името Хесус, ми подаде шишето в знак на присъединяване.
Гледах със съмнение малкия скорпион, сложен на дъното на бутилката, в тон с вярването, че животното дава сила и мъжественост.
— Нямам нужда от това.
— Ако не искаш да пиеш, тогава ще ни оставиш, приятелче! Виждаш, че госпожицата си прекарва добре с нас.
Вместо да се върна обратно, се приближих още малко и вперих поглед в Хесус. Наистина обичах Джейн Остин и Дороти Паркър, но също така бях израсъл в гето — бях раздавал юмруци и бяха ме удряли типове, въоръжени с ножове и доста по-яки от простака срещу мен.
— Ти си затваряй устата.
После отново се обърнах към Били:
— Последния път, когато се напихте в Бостън, нещата не свършиха добре, спомняте ли си?
Тя ме изгледа с отвращение:
— Пак думи, които причиняват болка, пак думи, които нараняват! Наистина сте много добър в тази област.
Веднага след като Джак беше отменил пътуването им до Хаваите, тя беше отишла в „Червеното пиано“, бар близо до Олд Стейт Хаус. Беше наистина обидена, почти на ръба на нервна криза. За да залъже мъката си, прие да я почерпи няколко водки някой си Пол Уокър — управител на няколко магазина. Той беше предложил да я изпрати до тях, а тя не беше казала „не“. После в таксито беше започнал да я натиска. Тогава тя беше показала нежеланието си, може би доста твърдо, и онзи беше решил, че има право на малка компенсация, понеже беше платил питиетата. Главата й тогава се въртеше до такава степен, че вече и тя самата не знаеше какво точно иска. Приятелчето Пол се беше самопоканил за една последна чашка. Уморена от борбата, тя му беше позволила да се качи с нея в асансьора, защото се страхуваше той да не събуди съседите. После… нищо повече не помнеше. Беше се събудила на другата сутрин легнала на канапето, с вдигната пола. През следващите три месеца изпитваше смъртен страх и живееше сред тестове за СПИН и за бременност, но не се беше решила да подаде жалба, защото дълбоко в себе си се чувстваше отчасти виновна за случилото се.