— Бяхте доволен, когато ни взеха на стоп!
— Слушайте, ясно е като бял ден — това момче ще ни гепи парите и колата! Ако искате това, спрете, но не искайте благословията ми!
За щастие тя не пое този риск и си продължихме по пътя.
След като заредихме с гориво, спряхме да починем в една семейна бакалия. Зад дългата старовремска витринна бяха изложени различни пресни плодове, млечни продукти и сладкиши. Купихме нещо да се подкрепим и си направихме импровизиран пикник няколко километра по-нататък, под едно юково дърво.
Сърбах димящото кафе и очаровано наблюдавах Били. Седнала на едно одеяло, тя дъвчеше с пълна уста полворони с канела и чуроси със захарна глазура.
— Колко е вкусно! Нищо ли не ядете?
— Нещо не е както трябва — отговорих замислено. — В моите романи имате апетит на птичка, а откакто ви познавам, поглъщате всичко, което ви попадне под ръка.
Тя се замисли за миг, сякаш самата тя осъзнаваше нещо, после ми призна:
— Това е заради истинския живот.
— Истинският живот?
— Аз съм персонаж от роман, Том. Принадлежа на света на фикцията и не съм си у дома в истинския живот.
— Каква е връзката с чудовищния ви апетит?
— В истинския живот всичко има повече вкус и плът. И това не се отнася само за храната. Във въздуха има повече кислород, пейзажите преливат от цветове, които извикват желанието да се възхищаваш постоянно. Светът на фикцията е толкова блудкав…
— Светът на фикцията е блудкав? Винаги съм чувал тъкмо обратното! Повечето хора четат романи именно за да избягат от действителността.
Тя ми отговори по най-сериозния начин на света:
— Може би сте много добър, когато разказвате някаква история, когато описвате емоциите, болките, сърдечните обърквания, но не умеете да опишете това, което прави солта на живота: сладостите.
— Това не е много мило — казах аз, разбирайки, че тя има предвид пропуските ми като писател. — За кои сладости по-точно говорите?
Тя потърси примери около себе си:
— Вкусът на този плод например — каза, като отряза парче от мангото, което бяхме купили преди малко.
— А освен това?
Тя повдигна глава и затвори очи, сякаш за да поднесе миловидното си лице на бриза в ранната утрин.
— Ами това, което чувствате, когато вятърът гали лицето ви…
— Абе…
Направих недоверчива физиономия, но знаех, че донякъде беше права: не можех да уловя чудото на мига. То ми беше недостъпно. Не знаех как да го взема, не умеех да му се насладя и следователно не знаех как да го споделя с моите читатели.
— Или пък — продължи тя, като отвори очи и посочи с пръст в далечината — гледката на онзи розов облак, който се разпилява зад хълма.
Стана и продължи увлечено:
— В романите си ще напишете: „Били изяде едно манго за десерт“, но никога няма да опишете подробно вкуса на това манго.
Деликатно сложи в устата ми едно парче от сочния плод.
— Е, как е?
Силно засегнат, все пак се включих в играта и се опитах да опиша плода възможно най-точно:
— Съвсем узряло, хладно точно колкото трябва.
— Можете и по-добре.
— Месестата част е сладка, топи се, вкусна е и е силно ароматна…
Видях, че се усмихва. Продължих:
— … златиста, пълна със слънце.
— Не бива и да прекалявате, тук някой ще каже, че правите реклама на търговците на пресни плодове!
— Вие никога не сте доволна!
Тя сгъна одеялото и се върна при колата.
— Разбрахте принципа — подхвърли ми тя. — Е, опитайте се да си спомните, когато пишете следващата си книга. Направете така, че да живея в свят от цветове и плът, където плодовете имат вкус на плодове, а не на картон!
— Направо замръзваме, няма ли да затвориш прозореца?
Керъл и Майло пътуваха вече час. Бяха пуснали радиото на някаква информационна станция и се правеха, че са погълнати от местния политически дебат, за да избягнат да говорят за неща, които можеха да ги ядосат.
— Когато ме молиш за нещо по толкова деликатен начин, за мен е удоволствие да ти направя услуга — отбеляза тя, докато вдигаше стъклото.
— Какво, сега пък не ти харесва как се изразявам ли?
— Да, не ми харесва безпричинната ти грубост.
— Съжалявам, аз не съм писател. Не пиша романи!
Тя го погледна смаяно: