— Чакай! Какво точно искаш да кажеш?
Отначало Майло се навъси, после усили радиото, сякаш нямаше намерение да отговаря, но размисли и си изплака болката по доста странен начин:
— Между теб и Том вече случило ли се е нещо?
— Какво?!
— Всъщност ти винаги си била тайно влюбена в него, нали?
Керъл сякаш падна от луната:
— Така ли мислиш?
— Мисля, че през всичките тези години ти чакаш само едно — най-накрая да погледне на теб като на истинска жена, а не като на най-добрата приятелка в службата.
— Трябва наистина да спреш тревата и твърдия алкохол, Майло. Когато говориш подобни простотии, ми се ще…
— Какво?
Тя тръсна глава:
— Не знам… да… да ти изтръгна вътрешностите и да те опека на бавен огън, преди да те клонирам в десет хиляди екземпляра, за да мога по-добре да убия със собствените си ръце всеки един от твоите десет хиляди клонинга в най-страшни страдания…
— Добре — прекъсна я той. — Мисля, че схванах основната идея.
Въпреки че колата ни се движеше като охлюв, километрите се трупаха. Вече бяхме минали Сан Игнасио и така както на нищо не приличаше, нашето бурканче за кисело мляко се държеше.
За пръв път от много време се чувствах добре. Харесваше ми този пейзаж; харесваше ми мирисът на макадамията и опияняващото й ухание на свобода; харесваха ми тези магазини без табелки и тези отломки от коли, изоставени ей така, които ни създаваха усещането, че пътуваме по митичния Път 66.
Черешката на тортата: бях намерил в една от редките бензиностанции две аудио касети, намалени на 0,99 долара. Първата предлагаше избрани бисери на рока — от Елвис до Стоунс. Втората беше пиратски запис на три концерта на Моцарт в изпълнение на Марта Аргерих. Добро начало, за да приобщя Били към радостите на „истинската музика“.
Обаче движението ни напред спря в началото на следобеда, когато карахме по един доста див участък без бариери и огради. Огромно стадо преживящи овце беше намерило за най-добре да застане насред пътя, за да обсъди всичко най-спокойно. Бяхме близо до множество ферми и ранча, но като че ли никой не го беше грижа да махне животните от шосето.
Нищо не помогна: нито продължителното свирене с клаксона, нито ръкомаханията на Били, която се мъчеше да разкара преживящите от това място. Принудена да приеме спокойно това зло, тя запали цигара, докато аз броях парите, които ни бяха останали. Една снимка на Орор изпадна от портфейла ми и Били я грабна, преди да реагирам.
— Дайте ми я!
— Чакайте, нека да я погледна! Вие ли сте я снимали?
Беше обикновена черно-бяла снимка, излъчваща известна невинност. По къси панталонки и мъжка риза Орор ми се усмихваше на плажа в Малибу с едно такова пламъче в очите, което бях взел за любовен плам.
— Честно, какво намирате в тая пианистка?
— Какво да й намирам?
— Добре де, хубава е. Е, ако човек обича типа „съвършена жена с тяло на манекенка, притежаваща неустоимо очарование“. Но освен това какво има в нея?
— Престанете, моля ви, вие сте влюбена в един мръсен тъпанар, така че не ме учете.
— Културната страна ли ви развеселява?
— Да, Орор е образована и възпитана. И толкова по-зле, ако това ви дразни. Израснах в скапан квартал. Постоянна шумотевица: викове, ругатни, заплахи, изстрели. Нямаше нито една книга, освен програмата на телевизията и никога не бях чувал Шопен или Бетовен. И да, харесваше ми да бъда с една парижанка, която ми говореше за Шопенхауер и за Моцарт, а не за задници, дрога, рап, татуировки и фалшиви нокти!
Били поклати глава.
— Красива тирада, но Орор Ви е харесвала и защото е била хубава. Не е сигурно, че ако беше с 50 кила по-дебела, щеше да ви развълнува толкова, дори с Моцарт и Шопен…
— Добре, стига толкова вече. Карайте!
— И как точно да тръгна? Ако мислите, че нашата кошница ще устои на удара с някоя овца…
Тя дръпна от своята „Дънхил“, преди да продължи да ме дразни:
— Вашите разговорчета за Шопенхауер преди чукане ли бяха или след?
Погледнах я слисано:
— Ако аз ви правех подобни забележки, вече щях да съм изял една яка плесница…
— Стига де. Това беше, за да ви разсмея. Харесва ми как се смущавате и се изчервявате.
И като си помисля, че аз бях създал това момиче…
Както всяка седмица, Тереза Родригес дойде в дома на Том, за да почисти. Напоследък писателят не искаше да бъде обезпокояван и затова беше залепил една бележка на вратата, за да я освободи от работата й, но никога не беше забравял да добави и плик, съдържащ пълното заплащане на услугите й. Днес на вратата нямаше бележка.