— Е, какво слушаш?
Сега Керъл е на седемнадесет години. Усмихва се, красива е, отново е изпълнена с живот, със сила и с намерения. И мисли, че го дължи на мен.
— Кавър на Принс от Шиниъд О’Конър, не я познаваш.
— Шегуваш се! Всички знаят Nothing compares 2 U!
Стои права пред мен. Въздушният й силует се откроява на юлското небе:
— Искаш ли да отидем да гледаме „Форест Гъмп“ в кино „Дом“. Дават го от вчера. Май не е зле…
— Ами… — отвръщам без ентусиазъм.
— Можем да вземем под наем „Денят на мармота“ от видео клуба или да гледаме „Досиетата Х“, а?
— Не мога, Керъл, този следобед бачкам.
— Тогава… — започва тя.
Със загадъчно изражение рови в спортния си сак и вади оттам кутийка кока-кола, която разтърсва, все едно е шампанско.
— … трябва веднага да отпразнуваме рождения ти ден.
Докато успея да изрека каквото и да било възражение, тя дърпа езичето и ме напръсква обилно по гърдите и лицето.
— Стига! Полудя ли или какво?
— Няма нищо, тази е лайт и не оставя петна.
— Айде бе!
Избърсвам се и се правя на ядосан. Приятно е да гледам усмивката и доброто й настроение.
— Понеже човек не става всеки ден на двадесет години, много исках да ти подаря нещо специално — обявява тя тържествено.
Отново се навежда над сака си и ми подава огромен пакет. Още от пръв поглед виждам, че опаковката за подарък е много грижливо направена и то в истински магазин. Вземам го в ръце и установявам, че наистина тежи, а това ме кара да започна да се притеснявам. Също като мен, и Керъл няма пукната стотинка. Тя редува дребни бачкания, но малките й спестявания отиват изцяло да си плаща следването.
— Хайде, отвори го, де, идиот такъв. Не стой като препариран!
В картонената кутия има един недостъпен за мен предмет. Нещо като Граала за бедняк като мен. Нещо по-хубаво от писалката на Чарлз Дикенс или пишещата машина „Ройъл“ на Хемингуей — има един „Пауър Буук 540с“, върхът на лаптопите. През последните два месеца всеки път, когато мина покрай витрината на компютърния клуб, спирам, за да му се възхищавам. Знам му параметрите наизуст: процесор 33 мегахерца, твърд диск 500 мегабайта, цветен LCD екран с активна матрица, вграден модем, батерии, позволяващи три часа автономна работа, първата машина с вграден тракпад. Несравним инструмент за работа, тежащ малко повече от три кила на цената от… 5000 долара.
— Не можеш да ми подариш такова нещо — казвам аз.
— Не, ама да.
Аз съм развълнуван, тя също. Нейните очи блестят, а без съмнение и моите.
— Това не е подарък, Том, това е отговорност.
— Не разбирам…
— Искам един ден да напишеш историята на Дилайла и на „Компанията на ангелите“. Искам тази история да донесе добро и на други хора, не само на мен.
— Но аз мога да я напиша на хартия и с химикалка!
— Може би, но като приемеш този подарък, поемаш един вид ангажимент. Ангажимент към мен.
Не зная какво да отговоря.
— Откъде намери пари, Керъл?
— Не се безпокой, оправих се.
После няколко секунди никой не говори. Изпитвам огромно желание да я притисна в обятията си, може би да я целуна, може би дори да й кажа, че я обичам. Но нито тя, нито аз сме готови за това. И тогава й обещавам, че — заради нея — един ден ще напиша тази история.
За да разреди емоциите, тя вади още един предмет от чантата си — стар полароид, който принадлежи на Блек Мама. Прегръща ме през кръста, повдига апарата с протегната ръка и ми казва, заемайки поза:
— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!
— Леле… Тази Керъл е страхотно момиче… — прошепна Били, когато завърших разказа си.
В очите й имаше много нежност и човешка топлота, сякаш ме виждаше за първи път.
— Тя сега какво прави?
— Ченге е — казах, преглъщайки глътка от кафето, което беше изстинало.
— А този лаптоп?
— Той е у дома, в един сейф. На него написах първите глави от моята „Трилогия на ангелите“. Както виждате, удържах си на обещанието.
Но тя отказа да ми признае това удовлетворение:
— Ще сте го удържал, когато напишете третия том. Някои неща се започват лесно, но придобиват истинския си смисъл едва когато станат завършени.