— Том?
Потънал в полумрак, приземният етаж беше застинал подозрително, а наоколо миризмата на мухъл и на спарено се бореха за превес. Тонове мръсни чинии затрупваха мивката в кухнята, а холът беше опустошен като след обир — преобърнати мебели, разхвърляни по пода дрехи, счупени чинии и чаши. Майло прекрачи кутиите от пица, опаковките от китайска храна, труповете на бирени бутилки и отвори всички прозорци, за да прогони тъмнината и да проветри стаите.
Г-образната къща се състоеше от две нива и подземен басейн. Въпреки безпорядъка, от нея се излъчваше спокойна атмосфера, благодарение на мебелите от клен, светлия паркет и обилната естествена светлина. Едновременно винтидж и дизайнерско, вътрешното оформление редуваше модерни мебели с традиционни, типични за времето, когато Малибу беше просто плаж за сърфисти, а не златно свърталище за милиардери.
Свит като ембрион на канапето си, видът на Том предизвикваше страх — рошав, изпит, лицето му обрасло с брада а ла Робинзон Крузо, той не приличаше на обработените снимки от задните корици на романите му.
— Изправи се — извика Майло.
Приближи се до канапето. Купчина смачкани или сгънати рецепти затрупваше ниската масичка: до една бяха издадени от д-р София Шнабел, „психиатърката на звездите“, чийто кабинет в „Бевърли Хилс“ снабдяваше голяма част от местния хайлайф с повече или по-малко законни психотропни вещества.
— Том, събуди се! — извика Майло, като коленичи до приятеля си.
Недоверчиво разгледа етикетите на шишенцата с лекарства, разпилени по пода и по масата: „Викодин“, „Валиум“, „Ксанакс“, „Золофт“, „Стилнокс“. Адска смес от болкоуспокояващи, успокоителни, антидепресанти и приспивателни. Фаталният коктейл на XXI век.
— Мамка му!
Обзет от паника и от страх, той сграбчи Том за раменете, за да го събуди от изкуствения му сън.
Разтърсен здраво, накрая писателят отвори очи:
— Какво търсиш тук? — измърмори той.
2
Двама приятели
Изричах безкрайни литании, каквито човек повтаря, когато иска да помогне на разбито сърце, но думите с нищо не помагат. […] Нищо от това, което можеш да кажеш, никога няма да направи щастлив този, който се чувства на дъното на нещастието, защото е изгубил жената, която обича.
— Какво търсиш тук? — измърморих аз.
— Тревожа се, Том! Станаха месеци, откакто стоиш затворен в тази къща и си съсипваш живота с успокоителни.
— Това си е мой проблем! — заявих аз, докато ставах.
— Не, Том, твоите проблеми са мои проблеми. Мисля, че това е приятелството, нали?
Седнал на канапето, покрил лицето си с ръце, повдигнах рамене донякъде от срам, донякъде от отчаяние.
— Във всеки случай не разчитай на мен да оставя някаква жена да те доведе до такова състояние!
— Не си ми баща! — отговорих, ставайки трудно.
Зави ми се свят и се подпрях на облегалката на канапето.
— Вярно е, но ако Керъл и аз не сме тук, за да ти помогнем, кой ще го направи?
Обърнах му гръб, без да се опитвам да отговоря. Все още по гащи, прекосих стаята и отидох до кухнята да си налея вода. Майло тръгна след мен, взе един чувал за боклук и отвори хладилника ми, за да го разчисти.
— Освен ако нямаш намерение да се самоубиеш с развалено кисело мляко, бих те посъветвал да разкараш тези неща — каза той, докато душеше едно бурканче със съмнителна миризма.
— Не те карам да го ядеш.
— А това грозде… Обама беше ли президент, когато го купи?
После се зае да сложи известен ред в дневната, като събираше най-едрите боклуци, опаковки и празни бутилки.
— Това защо го пазиш? — попита той като сочеше една дигитална фоторамка, в която се редуваха снимки на Орор.
— Защото съм си ВКЪЩИ, а ВКЪЩИ нямам на кого да давам сметка.
— Може би, но това момиче те разби на хиляди парчета. Не смяташ ли, че вече е време да я свалиш от пиедестала й?
— Слушай, Майло, ти никога не си харесвал Орор…
— Вярно е, никак не я харесвах. И за да ти кажа всичко, винаги съм знаел, че в края на краищата тя ще те изостави.
— Така ли? И мога ли да знам защо?
От устата му жлъчно излязоха думи, които дълго време беше таил в душата си:
— Защото Орор не е като нас! Защото ни презира! Защото е родена със сребърна лъжичка в устата. Защото за нея животът винаги е бил игра, докато за нас винаги е бил борба…