В тоя момент не пропускам…
Когато стигна до търговската галерия, стана още по-внимателен: подът беше хлъзгав и имаше много хора.
Дано не се изтърся още веднъж — мислеше си той, когато един мъж изхвърча като ракета от въртящата се врата и се блъсна в него.
— Защо не гледате къде вървите! — изпъшка той с нос в прахоляка.
— Майло! — възкликнах аз, докато му помагах да стане.
— Том!
— Удари ли се?
— Нищо сериозно.
— Къде е Керъл?
— Изпадна в криза.
— Да пийнем по бира и да хапнем нещо?
— Дадено!
Ресторантът на хотела се наричаше „Прозорец към морето“. Беше на три нива и предлагаше бюфет с кулинарни специалитети от дванадесет различни страни. Кирпичените му стени бяха украсени с картини от местни художници: натюрморти или портрети в наситени цветове, които напомняха платната на Мария Искиердо и на Руфино Тамайо. Клиентите можеха да избират между залата с климатик и масите, разположени навън. Седнахме на открито с великолепна гледка към окъпания в слънце басейн и Кортесово море.
Майло говореше много:
— Толкова съм щастлив да те видя, старче. По-добре си, нали? Във всеки случай изглеждаш по-добре, отколкото през последните шест месеца. Благодарение на това момиче, нали? Кажи ми!
— Вярно е, че тя ме изкара от дупката — съгласих се аз.
Цяла трупа сервитьори танцуваше сред масите с подноси, отрупани с кристални чаши шампанско, калифорнийски рулца с гъши пастет и хрупкави лангустини.
— Не трябваше да бягаш така през прозореца — упрекна ме той и грабна две чаши и една чиния с хапки.
— Точно това скачане ме спаси! Освен това мислех, че искате да ме затворите!
— Това лечение със сън наистина беше грешка — призна той засрамено. — Бях отчаян, че не мога да ти помогна, паникьосах се и като глупак се доверих на тая София Шнабел.
— Всичко свърши, ок?
Чукнахме се за бъдещето, но виждах, че нещо го мъчи:
— Питах се — най-накрая започна той, — тази жена… нали не смяташ наистина, че е Били?
— Колкото и невероятно да звучи, боя се, че е така.
— В крайна сметка клиниката не беше толкова лоша идея — намръщи се той, поглъщайки една лангустина.
Тъкмо щях да му кажа да си гледа работата, когато мобилният ми телефон започна да вибрира заради получен есемес.
Здравей, Том!
Името на изпращача ме накара да потръпна. Не можех да не отговоря:
Здравей, Орор!
Какво правиш тук?
Спокойно, не съм тук заради теб.
Майло беше станал и, верен на стила си, четеше без свян размяната на съобщения с бившето ми гадже.
Тогава защо си тук?
Взех си няколко дни почивка. Имах тежка година, представи си.
Надявам се, че не се опитваш да ме накараш да ревнувам от блондинката, която беше с теб в бутика.
— Ама че е нагла тая! — избухна Майло. — Отговори й да върви на майната си.
Но преди да успея да напиша каквото и да било в отговор, тя ми изпрати ново съобщение:
И кажи на приятеля ти да престане да ме обижда…
— Пачавра! — изрева заинтересованият.
И да чете съобщенията ми през рамото ти.
Майло прие съобщението като обида и намусено започна да оглежда съседните маси.
— Тя е долу! — каза той, сочейки една маса, сложена в ниша близо до открития бюфет.
Погледнах през парапета: Орор, с копринена поличка и по леки обувки, обядваше с нейния тенисист, гледайки екрана на своя „Блекбери“.
За да спра играта, изключих телефона си и помолих Майло да се успокои. Трябваха му две чаши шампанско, за да успее.
— Сега, когато си по-добре, какво мислиш да правиш, как виждаш бъдещето си? — разтревожено попита той.
— Мисля, че ще започна отново да преподавам — отвърнах. — Но някъде другаде, не в Съединените щати. Имам прекалено много спомени в Лос Анджелес.
— И къде смяташ да идеш?
— Във Франция може би. Знам един международен лицей на Лазурния бряг, в който бяха проявили интерес към мен. Ще си опитам късмета.
— Значи ни изоставяш… — тросна се той.
— Трябва да пораснем, Майло.
— А писането?
— С писането е свършено.
Той отвори уста да възрази, но докато успее да каже и дума, зад мен се появи торнадо, което възропта бурно: