Облечена в рокля със сребърни пайети, Били влезе пред мен в заведението. Сервитьорката ни посрещна топло и ни отведе до масата, където Майло ни чакаше от няколко минути. Явно пийнал, той не беше в състояние да ми обясни отсъствието на Керъл.
Няколко маси по-нататък, седнали насред терасата като бижу в обков, Орор и Рафаел Барос излагаха на показ любовта си.
Вечерята беше мрачна. Дори Били, обикновено жизнерадостна, изглежда беше изгубила веселото си настроение. Видимо уморена, тя беше пребледняла и отпаднала. В началото на вечерта я бях намерил в нашата стая, свита в леглото си, където беше спала целия следобед. Каза ми само, че е заради пътуването. Във всеки случай трябваше да се преборя сериозно с нея, за да я накарам да се измъкне от завивките.
— Какво е станало с Керъл? — попита тя Майло.
Очите на приятеля ми бяха кръвясали, а изражението на лицето му беше толкова разбито, сякаш всеки момент главата му щеше да падне на масата. Докато той мърмореше някакви думи за обяснение, един тенор разкъса спокойствието на ресторанта.
Група мариачи се бяха появили до нашата маса, за да ни изпеят серенада. Оркестърът беше мощен: две цигулки, два тромпета, китара, гитарон и една вихуела.
Костюмите им си заслужаваха да се видят: черен панталон с бродирани кантове, късо сако с ревери, украсено със сребърни копчета, елегантно вързана вратовръзка, колан, на чиято тока имаше орел, лъснати ботуши. Без да забравяме широкополото сомбреро, голямо като летяща чиния.
Жаловитият глас на певеца беше последван от хор, който шумно изразяваше едно малко пресилено веселие, което се дължеше повече на изпълнението, отколкото на радостта от живота.
— Кичозно е, нали?
— Шегувате се! — извика Били. — Това се казва класа!
Гледах я недоумяващо. Очевидно нямахме едно и също определение за понятието класа.
— Господа, вземете си поука! — каза тя, като се обърна към нас двамата с Майло. — Това е най-точният израз на мъжествеността.
Певецът си заглади мустака и — почувствал се оценен — започна нова песен, придружена с танцови стъпки.
Концертът продължи през по-голямата част от вечерта. Минавайки от маса на маса, мариачите изпълняваха своя репертоар от популярни песни, в които се говореше за любовта, за смелостта, за красотата на жените и за безводните пейзажи. За мен това беше посредствен, опияняващ спектакъл; за Били беше въплъщение на гордата душа на един народ.
И тъкмо когато представлението наближаваше своя край, се чу далечно бучене. Всички клиенти едновременно обърнаха глави към морето. На хоризонта се появи блестяща точка. Бумтенето постепенно заглъхваше и в небето се очерта силуетът на стар воден самолет. Поддържайки ниска височина, желязната птица прелетя над ресторанта и към терасата полетяха цветя. Няколко секунди валяха разноцветни рози, които напълно покриха блестящия паркет на ресторанта. Горещи аплодисменти поздравиха този неочакван цветен дъжд. После водният самолет отново се появи над главите ни и започна една хаотична хореография. Фосфоресциращи димни фойерверки нарисуваха в небето едно невероятно сърце от дим, което бързо изчезна в мексиканската нощ. Сред присъстващите се надигна нов шум, когато всички лампи угаснаха и салонният управител тръгна към масата на Орор и Рафаел Барос. На един поднос той носеше пръстен с диамант. После Рафаел застана на едно коляно, за да направи своето предложение за женитба, а сервитьор стоеше малко зад него, готов да отвори шампанското за отпразнуване на очакваното „да“ на Орор. Всичко беше съвършено, съгласувано до милиметър, при условие, че обичаш лигавата романтика и изфабрикуваните мигове, продавани по каталог.
А не беше ли именно това, което Орор мразеше?
Бях твърде далеч, за да чуя отговора й, но достатъчно близо, за да го прочета върху устните й.
Съжалявам… прошепна тя и аз не можех да разбера наистина дали тези думи бяха отправени към самата нея, към присъстващите или към Рафаел Барос.