Действително, често не знаем нищо за това, което мъчи хората, които обичаме най-много, тъжно си мислеше той.
Той също беше наранен от портрета без нюанси, който тя му беше направила. Също като другите, и тя винаги го беше възприемала като недодялана измет, нещастник от предградията, грубиян и сексист. И трябва да се каже, че той никога нищо не беше направил, за да промени мнението й. Защото този образ го пазеше, прикривайки една чувствителност, която не можеше да понесе. За да спечели любовта на Керъл, беше готов на всичко, но тя не беше проявила достатъчно доверие към него, за да й разкрие истинското си лице.
Кара около половин час в светлата нощ. Сянката на планините се открояваше на прозрачно синьото небе, отдавна изчезнало от замърсени градове. Когато стигна до мястото, Майло пое по една горска писта, за да остави колата наблизо, после, след като пъхна в чантата си едно одеяло и бутилка с вода, пое по скалистия път, който водеше до брега.
— Керъл! Керъл! — крещеше той с всички сили.
Виковете му се изгубиха, отнесени от хладния, капризен бриз, който духаше откъм морето, издавайки жаловити стенания.
Намери заливчето, където се бяха скарали следобед. Там не духаше и беше приятно. Самовлюбената луна, светлолика и кръгла, търсеше отражението си върху водната повърхност. Никога досега Майло не беше виждал толкова звезди на небето, но нямаше и следа от Керъл. Въоръжен с фенерчето си, той продължи пътя си, като се изкачваше по стръмните скали, които обграждаха брега. На около петстотин метра по-нататък тръгна по тясна пътечка, която слизаше до едно заливче.
— Керъл! — повтори той, когато стигна на плажа.
Този път гласът му прозвуча по-силно. Голяма гранитна скала пазеше заливчето от вятъра и смекчаваше шума от вълните на прибоя по пясъка.
— Керъл!
Напрегнал всичките си сетива, Майло извървя целия бряг и чак в края забеляза някакво движение. Доближи се до отвесната стена. Почти по цялата си височина скалата се пресичаше от пукнатина, от която започваше естествена пещера, издълбана в камъните.
Керъл беше там, седнала на пясъка, с извит гръб и свити крака, в състояние на пълно изтощение. Главата й беше наведена, тя зъзнеше и продължаваше да държи пистолета си в стиснатия си юмрук.
Майло клекна до нея, обзет от лек страх, който бързо отстъпи място на истинска тревога за здравето на приятелката му. Той я уви в одеялото, което носеше в чантата си, и я понесе на ръце към пътя, който водеше до колата.
— Прости ми за онова, което ти казах одеве — прошепна тя. — Не го мислех.
— Забравено е — увери я той. — Сега вече всичко ще бъде наред.
Вятърът стана по-студен и задуха по-силно.
Керъл прокара ръка по косата на Майло и повдигна към него очите си, пълни със сълзи.
— Никога няма да ти причиня зло — обеща й той на ухото.
— Зная — увери го тя и се хвана за врата му.
Не падай, Анна, дръж се права, дръж се права!
Няколко часа по-рано в един от бедните квартали на Лос Анджелес една млада жена — Анна Боровски, се изкачваше по улицата на бегом. Гледайки я как тича, защитена под дебелата качулка на вълнения си пуловер, човек можеше да си помисли, че се поддържа във форма със сутрешно тичане.
Но Анна не правеше джогинг. Тя ровеше в кофите за боклук.
Преди една година животът й беше приятен, редовно вечеряше на ресторант и не се колебаеше да профука над 1000 долара за шопинг с приятелки. Но икономическата криза преобърна всичко. Внезапно фирмата, в която работеше, драстично намали личния си състав и съкрати нейното място.
Няколко месеца тя се убеждаваше, че просто минава през лош период и не губеше кураж. Готова да приеме каквато и да било работа, отговаряща на нейния профил, тя прекарваше по цели дни в интернет сайтовете, които предлагаха работа, като наводняваше предприятията със сивита и мотивационни писма, участваше във форуми за работа и дори похарчи пари за консултация в бюро за кариери. Уви, всичките й опити завършваха с неуспех. За шест месеца не беше успяла да получи нито едно поне малко от малко сериозно събеседване.
За да оцелее, тя се беше принудила да работи почасово като чисти един старчески дом в Монтебело, но малкото спечелени по този начин долара не стигаха, за да си плати наема.
Анна намали темпото, когато стигна до „Пърпъл Стрийт“. Още нямаше 7 ч. сутринта. Улицата оставаше относително спокойна, макар да започваше да се оживява. Все пак тя изчака училищният автобус да потегли, за да зарови главата си в кофата. Свиквайки с това занимание, се беше научила да оставя настрана гордостта си, когато започваше такова търсене. Така или иначе, наистина нямаше избор. Вината беше в нейния темперамент — повече щурец, отколкото мравка и на няколко дълга, които й изглеждаха незначителни по времето, когато печелеше по 35 000 долара годишно, но които сега я задушаваха и заплашваха да я оставят без покрив.