Не падай, Анна, дръж се права, дръж се права!
Опита да се съвземе. Важното е да не падне — ако се отпуснеше, щеше да пропадне съвсем. Трябваше да се бори с всички сили, за да запази апартамента си. Понякога се чувстваше като животно, свито в бърлогата си, но тук поне можеше да вземе душ и да спи на сигурно място.
Сложи си слушалките на айпода, слезе по стълбите и взе автобуса за старческия дом. Чисти в продължение на три часа и използва обедната си почивка, за да влезе в интернет от компютър в залата за почивка.
Добра новина: беше се намерил купувач за книгата. Анна работи до 15 ч., после мина през пощата, за да му изпрати романа:
Бони дел Амико, Кампус Бъркли, Калифорния.
Тя пъхна книгата в плика, без да забележи, че повече от половината страници бяха чисто бели…
— Хайде, момчета, размърдайте се!
Радиостанцията предаде заповедта към водачите на осемте полуремаркета, които прекосяваха индустриалната зона на Бруклин. Както при транспортирането на ценности, курсът между депото в Ню Джърси и предприятието за рециклиране до Кони Айланд беше стриктно определен, за да се предотвратят кражбите. Натоварен с тридесет палети, всеки камион превозваше по тринадесет хиляди книги, опаковани в кашони.
Беше почти 22 ч., когато гигантският товар влезе под дъжда в станцията за унищожаване, разположена на огромен ограден терен, напомнящ военен лагер.
Камионите разтовариха върху асфалтовата настилка на обширния склад: тонове книги в найлонови опаковки.
Придружен от съдия-изпълнител, представител на издателската къща надзираваше операцията. Не всеки ден трябваше да бъдат унищожени сто хиляди дефектни копия. При всяко разтоварване съдия-изпълнителят вадеше по една книга от всеки кашон, за да потвърди дефектния печат. Всички екземпляри бяха еднакви: от петстотинте страници бяха отпечатани само половината. Историята прекъсваше внезапно по средата на 266-та страница с едно недовършено изречение…
Три булдозера избутваха книгите върху лентите, които се изкачваха бързо към зиналата паст на машината. Мащабното унищожение можеше да започне.
Двете мелачки лакомо поглъщаха десетките хиляди книги. Механичният змей яростно ги разкъсваше и дъвчеше. Наоколо се разлетя хартия.
После един огромен куп изтърбушени, обелени, разкъсани книги излезе от вътрешностите на звяра, една преса го събра и го направи на големи кубични бали, овързани с тел.
Кубовете бяха натрупани в дъното на хангара. На следващия ден щяха да бъдат натоварени на други камиони. Рециклирани на хартиена каша, щяха да се превърнат във вестници, списания, хартиени носни кърпички и кутии за обувки.
За няколко часа всичко свърши.
След унищожението отговорникът от фабриката, издателят и съдия-изпълнителят подписаха документ, който методично описваше броя на унищожените екземпляри при всяка операция.
Жертвите бяха 99 999 екземпляра…
26
Момичето, което идваше от другаде
Тези, които падат, често повличат със себе си онези, които им се притичат на помощ.
— Ей, как точно бдиш над мен, като хъркаш като змей!
Отворих стреснато очи. Тялото ми беше превито над облегалката на дъбовия фотьойл, гърбът ми се беше схванал, гърдите ме боляха, а по краката ми пъплеха иглички.
Били седеше в леглото. Тебеширеното й лице бе възвърнало донякъде цвета си, но косата й беше побеляла още повече. Във всеки случай беше живнала: по-скоро добър признак.
— Как се чувстваш?
— Разбита — призна тя и ми се изплези: езикът й отново беше порозовял. — Ще ми подадеш ли огледало?
— Не съм сигурен, че идеята е добра.
Тя настоя, така че се видях принуден да й подам огледалцето от банята.
Тя се огледа, повдигна косата си, отметна я настрана, разроши я, разгледа внимателно корените, ужасена от това, което виждаше — само за една нощ страхотната й златиста коса беше побеляла.
— Как… как е възможно? — попита тя и избърса една сълза.
Сложих ръка на рамото й. Нямах обяснение и търсех утешителни думи, когато вратата на стаята се отвори и влезе Майло, придружен от д-р Филипсън.
С папка под мишница и загрижено изражение на лицето той ни поздрави набързо и дълго разглежда показателите на пациентката, закачени на леглото.