— Имаме резултат от повечето изследвания, госпожице — заяви той след няколко минути с поглед, пълен с възбуда и смущение.
Извади от престилката си бял флумастер и постави малката прозрачна таблица, която беше донесъл със себе си.
— Първо — започна той, докато пишеше думи, — черното кашесто вещество, което сте повърнали, наистина е мастило. В него намерихме характерните следи от оцветители, полимери, добавки и разтвор…
Остави изречението си недовършено, после попита без заобикалки:
— Опитахте да се отровите, нали, госпожице?
— В никакъв случай! — обиди се Били.
— Питам ви, защото не схващам как някой може да повърне подобно вещество, без да го е погълнал. Това не отговаря на никаква позната патология.
— Какво друго открихте? — попитах, за да продължим.
Мортимър Филипсън подаде на всеки от нас по един лист, изпълнен с цифри и термини, които бях чувал в „Спешно отделение“ и в „Анатомията на Грей“, но чието точно значение ми беше непознато: ПКК, йони, урея, креатинин, гликемия, хепатитен статус, хемостаза…
— Както си мислех, кръвната картина потвърди анемията — обясни той, като вписа още нещо в таблицата. — С ниво на хемоглобина от 9 грама на децилитър, сте много под нормалното. Именно това обяснява бледността, умората, главоболието, ускорения пулс и загубата на съзнание.
— А тази анемия на какво се дължи? — попитах аз.
— Трябва да направим други изследвания, за да определим — обясни Филипсън, но за момента не тя ме тревожи толкова много…
Бях вперил поглед в резултата от кръвните изследвания и макар че нищо не разбирах, добре виждах, че единият показател беше анормален.
— Гликемията не е наред, нали?
— Да — потвърди Мортимър. — 0,1 грама на литър е форма на непозната тежка хипогликемия.
— Как така непозната? — разтревожи се Били.
— Човек има хипогликемия, когато нивото на захарта в кръвта е много ниско — обясни най-общо лекарят. — В случай, че мозъкът не получава достатъчно глюкоза, човек усеща виене на свят и умора, но вашето ниво, госпожице, е вън от всякаква норма…
— Което означава?
— Което означава, че в момента би трябвало да сте мъртва или най-малкото в дълбока кома.
Гласът на Майло избухна едновременно с моя:
— Трябва да има грешка!
Филипсон поклати глава:
— Повторихме изследванията три пъти. Неразбираемо е, но не това е най-загадъчното.
Той отново извади белия си флумастер, който остана насочен във въздуха:
— Тази нощ млада интернистка, чийто научен ръководител съм, предложи да направи спектрография. Това е техника, позволяваща да бъдат идентифицирани молекулите, като се измери тяхната маса, и да се определи химическата им структу…
— Дайте направо фактите! — прекъснах го аз.
— Спектрографията показа наличието на анормални въглехидрати. Накратко, госпожице, имате целулоза в кръвта.
Той вписа думата ЦЕЛУЛОЗА в прозрачната си таблица.
— Както несъмнено знаете — продължи той, — целулозата е основната съставка на дървото. Памукът и хартията също съдържат голям процент от това вещество.
Не разбирах накъде бие. Той уточни мисълта си с въпрос:
— Представете си, че погълнете тампони памук. Какво ще се случи според вас?
— Нищо особено — каза Майло. — Ще ги изхвърлим в тоалетната.
— Точно така — потвърди Филипсън. — Целулозата не се разгражда в организма на човека. Това ни отличава от тревопасните животни като кравите и козите.
— Ако добре съм разбрала — каза Били — принципно човешкото тяло не съдържа целулоза, следователно…
— … следователно — завърши лекарят — вашият биологичен състав не е на човешко същество. Изглежда една част от вас е на път да стане „растителна“…
Настъпи дълго мълчание, сякаш и на лекаря му беше трудно да приеме заключенията от изследванията, които беше поискал.
В папката му оставаше още един лист: резултат от изследването на белите коси на младата жена.
— Те съдържат много силна концентрация на натриев хидросулфит и на двуокис на сероводород, по-известен под името…
— … кислородна вода — отгатнах аз.
— Всъщност — допълни лекарят — това вещество естествено се отделя от човешкото тяло. То предизвиква побеляването на косите с възрастта, като спира синтеза на пигментите, които им придават цвета. Обикновено този процес продължава много дълго; никога не съм виждал човек на двадесет и шест години, който да побелее за една нощ.