— Това наистина изглежда сериозно. Бързо я заведи при компетентен лекар. Ако искаш, мога да ти препоръчам някого.
— Кого?
— Професор Жан-Батист Клузо: невероятен диагностик е. Нещо като френския д-р Хаус. Той е шеф на кардиологично отделение в Париж и посвещава по-голямата част от времето си да усъвършенства едно изкуствено сърце, но ако отидеш от мое име, ще те приеме.
— Бивш любовник ли ти е?
Тя вдигна очи.
— Той е голям любител на музиката, който често идва на концертите ми в Париж. Ако отидеш при него, ще видиш, че физически не прилича на Хю Лори, но е гениален!
Докато говореше, тя беше извадила своя „Блекбери“ и търсеше в контактите си номера на лекаря.
— Пращам ти го — каза тя, докато се качваше в колата.
Един служител затвори вратата, а аз гледах как колата се отдалечава към масивния портал, който пазеше входа на комплекса. След петдесетина метра таксито спря насред алеята и Орор изтича обратно към мен, за да ме целуне. Преди да се върне, извади от джоба си един MP3 плейър и ми сложи слушалките.
Вкусът на езика й беше по устните ми, а в главата ми звучаха музиката и думите на песента, която беше избрала: най-доброто парче на Елвис, което й пусках, когато все още бяхме достатъчно влюбени, за да си подаряваме песни:
28
В изпитанието
Читателят е главен персонаж в романа, наравно с автора — без него магията я няма.
Невероятно — в хотела имаше великолепна библиотека!
Очевидно щедростта на богатия емир се бе изляла не само върху клиниката. Мястото бе поразително: човек би си помислил, че е в читалнята на престижен англосаксонски университет, а не в библиотеката на ваканционен клуб. Хиляди елегантно подвързани книги изпълваха рафтовете, поддържани от коринтски колони. Тежките резбовани врати, мраморните бюстове и старинните ламперии връщаха времето назад. Единственият досег с модерността бяха последен модел компютри, вградени в мебели с орехова шарка.
На младини щях да се радвам да работя на такова място. У дома нямах бюро — пишех си домашните, затворен в тоалетната, на дъска, сложена на коленете като бюро, и строителна каска на главата, за да намаля шума от крясъците на съседите.
С кръглите си очила, пуловер от мохер и шотландската си пола библиотекарката бе сякаш телепортирана от друг свят. Докато й показвах списъка на книгите, които исках да видя, тя ми призна, че съм първият й читател през този ден:
— Когато са на почивка, клиентите на хотела обикновено предпочитат плажа пред четенето на Хегел.
Усмихнах се леко, докато тя ми подаваше купчина книги, допълнена с чаша топъл шоколад с местни подправки.
Седнах до един от големите прозорци до един глобус на Коронели и се залових за работа.
Обстановката беше приятна. Тишината беше нарушавана само от шума на страниците и мекото плъзгане на моята писалка по хартията. На масата пред мен бях разтворил няколко книги за справка, които бях изучавал подробно през следването си: „Какво е литературата?“ на Жан-Пол Сартр, „Читателят във фабулата“ на Умберто Еко и „Философски речник“ на Волтер. За два часа бях изписал десетина листа с бележки. Бях в стихията си — заобиколен от книги, в свят на спокойствие и размисъл. Отново се чувствах преподавател по литература.
— Леле! Все едно сме във факултета! — извика Майло, вмъквайки се във величествената зала като слон в стъкларски магазин.
Сложи чантата си на един от фотьойлите „Чарлстън“ и се наведе над рамото ми:
— Е, намираш ли нещо?
— Може би имам план, при условие, че си съгласен да ми помагаш.
— Разбира се!
— Тогава да си разпределим ролите — казах. — Ти се връщаш в Лос Анджелес, за да се опиташ да намериш последния дефектен екземпляр. Знам, че това е почти невъзможно, но ако той бъде унищожен, Били ще умре.
— А ти?
— Аз ще я заведа в Париж за консултация с лекаря, който ми препоръча Орор, за да се опитаме поне да забавим болестта, но най-вече…