— А по-конкретно?
— По-конкретно, ще започна да пиша новия ми роман, но едва когато първите читатели го открият, само тогава имагинерният свят ще придобие плътност и Били ще изчезне от действителния свят, за да си върне живота, който си е неин във фикцията.
— В такъв случай нямаме никакво време за губене — каза той и застана пред екрана на компютъра. — Трябва на всяка цена да намеря последната дефектна книга, това е единственият начин да поддържаме Били жива достатъчно дълго, за да ти дадем време да напишеш нов роман.
Свърза се със сайта на „Мексикана Еърлайнс“.
— Има полет за Лос Анджелес след два часа. Като тръгна сега, вечерта ще съм в „Макартър Парк“.
— Какво ще правиш там?
— Ако смяташ да водиш Били в Париж, ще й трябва много бързо фалшив паспорт. Запазил съм някои контакти, които ще могат да ни бъдат полезни…
— А колата ти?
Той отвори дисагите си и извади няколко пачки банкноти, които раздели на две равни части.
— Един служител на Йошида Мицуко дойде да я вземе тази сутрин. Това е всичко, което успях да получа, но то ще ни помогне да издържим няколко седмици.
— А после ще остържем всички чекмеджета.
— Като прибавиш и данъците, ще сме потънали в дългове поне за следващите двадесет години…
— Това беше забравил да ми го споменеш, а?
— Опитах се да не правя ситуацията още по-драматична:
— Ще се опитаме да спасим един живот, а това е най-благородното нещо, нали?
— Убеден съм — отговори той, — но дали това момиче, Били, си струва труда?
— Мисля, че е една от нас — казах, като подбирах думите си. — Мисля, че би могла да е част от нашето „семейство“, това, което ние си избрахме: ти, Керъл и аз. Защото знам, че дълбоко в себе си не е много по-различна от нас: под черупката, с която се е покрила, тя е чувствителна и щедра. Голяма уста с чисто сърце, вече доста очукана от живота.
Прегърнахме се за последно. Той беше вече на прага, когато се обърна към мен:
— Ще успееш ли да напишеш романа? Мислех, че не можеш да свържеш и три думи.
Погледнах небето през прозореца: плътни сиви облаци закриваха хоризонта и мястото приличаше на английска провинция.
— Имам ли избор? — попитах и затворих бележника си.
29
Когато сме заедно
През нощта ми стана студено; завих я с още едно одеяло.
Шофьорът на таксито сложи чантата на Били в багажника, смачквайки раницата с лаптопа ми. Радиото беше пуснато толкова силно, че трябваше да повторя адреса три пъти.
Колата напусна терминала и бързо бе погълната от задръстванията на околовръстното. Намигнах на Били:
— Добре дошла във Франция!
Тя повдигна рамене:
— Няма да успееш да ми развалиш удоволствието, че съм тук. Мечтаех да видя Париж!
След няколко километра задръствания, колата излезе през Порт Майо и пое по авеню „Гранд Арме“, чак до кръговото на „Шан-з-Елизе“. Били гледаше с широко отворени очи, като дете, съзирайки Триумфалната арка, „най-красивото авеню на света“ и главозамайващите гледки на площад „Конкорд“.
Макар да бях идвал много пъти с Орор, не познавах добре Париж. Винаги между два концерта и два самолета, Орор беше скитница — така и не намери време да ми разкрие красотата на родния си град. Така и не бяхме прекарвали повече от два-три дни в града, обикновено затворени в нейния хубав апартамент на ул. „Лас Казес“, близо до базиликата „Сент Клотилд“. Така че познавах само няколко улици в 6-ти и 7-ми район и няколко ресторанта и модни галерии, в които ме беше водила.
Таксито прекоси Сена, за да премине на левия бряг, и сви на кея „Орсе“. Забелязвайки камбанарията и контрафорсите на църквата „Сен Жермен де Пре“, разбрах, че не сме далеч от обзаведения апартамент, който бях наел по интернет в Мексико. И наистина, след няколко маневри шофьорът ни остави на ул. „Фюрстенберг“ №5, на едно очарователно кръгло площадче със стари магазинчета околовръст.
В центъра му имаше уличен фенер с пет глобуса, обграден от четири японски декоративни дръвчета. Слънцето се отразяваше в сините покриви на къщите. Забутано сред тесните улички, далеч от оживлението на булеварда, мястото беше като романтично островче, излязло от рисунка на Пейне.