— Не можах да устоя и прочетох първите три глави — призна Бони. — Ще ви ги разкажа набързо, а после ще продължа да ви чета, съгласна ли сте?
— Мисля, че намерих нещо! — извика Керъл.
Наведена над лаптопа си, младата полицайка беше влязла в интернет чрез безжичната връзка в кафенето.
Майло се доближи до екрана с чаша карамел лате в ръка.
След като беше писала всякакви ключови думи в търсачките, Керъл най-накрая беше попаднала на страницата в „Ибей“, където се продаваше единственият екземпляр от книгата, която издирваха.
— Страхотно е това нещо! — възкликна той, разливайки половината кафе върху ризата си.
— Смяташ ли, че е наистина това, което ни трябва?
— Без съмнение — отсече тя, докато разглеждаше снимката. — След нарязването тази кожена корица съществува в един-единствен екземпляр.
— За жалост продажбата вече е извършена — ядно каза Керъл.
Предметът беше предложен в сайта преди няколко дни и веднага беше намерил купувач за нищожната сума от четиринадесет долара.
— Все пак можем да се свържем с продавача, за да разберем кой е купувачът.
Керъл веднага кликна върху линка към профила на участника: amaboro73, създаден преди шест месеца и получил положителна оценка.
Керъл изпрати имейл, в който обясняваше, че би искала да се свърже с човека, който беше купил този предмет. После изчакаха около пет минути с надеждата, че ще получат мигновен отговор, докато накрая Майло изгуби търпение и на свой ред написа по-ясен имейл, придружен с обещание за възнаграждение от хиляда долара.
— Трябва да се връщам на работа — каза Керъл, поглеждайки часовника си.
— Къде е партньорът ти?
— Болен е — отвърна тя и излезе от кафенето.
Майло я последва и седна до нея в патрулката.
— Нямаш право да бъдеш тук! Аз съм на служба, а това е полицейска кола.
Той се направи, че не чува и продължи разговора:
— Какъв е никът?
— annaboro73 — отговори Керъл и запали мотора.
— Добре, Анна е малкото й име, нали така?
— Изглежда логично.
— Боро е фамилно име. Не е написала Боров, което е доста често срещано, а боро, което ме кара да мисля за нещо умалително от някакво немско име.
— По-скоро полско, а? Нещо като Боровски.
— Да, това е.
— А числото? Мислиш ли, че е годината й на раждане?
— Може би — отговори Майло.
Той вече беше влязъл от телефона си в сайта на телефонния указател, но само в района на Лос Анджелес имаше повече от дузина Анна Боровски.
— Подай ми радиостанцията — помоли Керъл, докато вземаше един завой. Майло откачи микрофона и не можа да се въздържи да направи една малка импровизация:
— Ало, Земя, тук капитан Кърк на борда на космическия кораб „Ентърпрайс“, искаме разрешение за приземяване в базата.
Керъл го изгледа унило.
— Е, какво, не е ли забавно?
— Да, Майло, когато си на осем години, е забавно…
Взе радиостанцията и произнесе много авторитетно:
— Ало, централа, тук сержант Алварес, номер 364В1231. Можете ли да ми намерите адреса на някоя си Анна Боровски, родена вероятно през 1973 г.?
— Готово, сержант!
Нашите две стаи под наем се намираха на последния етаж в малка бяла сграда, която гледаше към сенчестото площадче. Веднага се почувствахме у дома.
— Да се поразходим? — предложи Били.
Парижкият въздух видимо й беше върнал здравето. Разбира се, косите й бяха все така бели, а лицето — бледо, но изглежда си беше върнала донякъде формата.
— Напомням ти, че имам да пиша петстотин страници…
— Дреболия, нали! — пошегува се тя, като се приближи до прозореца и изложи лицето си на слънчевите лъчи.
— Добре тогава, една бърза разходка. Само да ти покажа квартала.
Облякох си сакото, докато тя си слагаше малко пудра на лицето.
И ето ни на път.
Като двама туристи първо се поразходихме из тесните улички на „Сен Жермен“, спирахме пред всяка витрина на книжарница или антикварен магазин, разглеждахме менютата на кафенета, ровихме из съкровищата на букинистите покрай Сена.
Въпреки луксозните магазини, които постепенно изместваха културните центрове, кварталът бе запазил магическия си дух. В този лабиринт от улички въздухът беше особен и навсякъде се усещаше любовта към книгите, поезията и живописта. Всички улици, всички сгради, покрай които минавахме, свидетелстваха за богато културно минало. Волтер беше работил в „Прокоп“, Верлен си беше пил мастиката в същото заведение, ателието на Дьолакроа беше на ул. „Фюрстенберг“ Расин беше живял на ул. „Висконти“, Балзак се беше разорил тук, отваряйки печатница, Оскар Уайлд беше умрял самотен и беден в жалък хотел на ул. „Бозар“, Пикасо беше нарисувал „Герника“ на ул. „Гран Огюстен“, Майлс Дейвис беше свирил на ул. „Сен Беноа“, Джим Морисън беше живял на ул. „Сена“…