— Полиция, отворете!
Застанала на шпионката, Анна наблюдаваше полицейската служителка, която чукаше на вратата й.
— Зная, че сте тук, госпожо Боровски! — извика Керъл и показа значката си.
Примирена, Анна завъртя бравата и показа разтревоженото си лице в отвора.
— Какво желаете?
— Само да ви зададем няколко въпроса за една книга, която сте препродали по интернет.
— Не съм я откраднала! — защити се Анна. — Намерих я в една кофа.
Керъл погледна Майло, който поде:
— Трябва да ни дадете адреса на лицето, на което сте я продали.
— Някаква студентка, струва ми се.
— Студентка?
— Във всеки случай живее в кампуса Бъркли.
Етел Кауфман не можеше да заспи. След като Бони си тръгна след обяда, тя не спираше да се върти в леглото си. Нещо не беше както трябва. Е, като се изключи ракът, който разяждаше дробовете й…
Беше тази книга. Или по-скоро беше това, което беше написала на белите страници. Тя се изправи, подпря се на възглавницата си и взе романа от нощното шкафче, като го отвори на страницата, където калиграфски беше изписала рецептата за десерта на своето детство. Откъде се беше появила тази носталгия? От неизбежността на смъртта, която приближаваше с всеки изминал ден? Вероятно.
Носталгията… Мразеше тези неща. Пътят на живота беше толкова бърз, че беше решила никога да не поглежда назад. Винаги беше живяла за мига, като се опитваше да се абстрахира от миналото. Не пазеше сувенири, не празнуваше рождените си дни, местеше се на всеки две или три години, за да не се привързва нито към нещата, нито към хората. Винаги бе смятала това за условие за оцеляване.
Но този следобед миналото почука на вратата й. Тя стана с мъка и направи няколко крачки до металния гардероб, където бяха подредени вещите й. Извади малкия куфар от груба кожа с цип, който й беше донесла Катя, племенницата й, при последното си гостуване. Неща, които Катя беше намерила, докато опразваше къщата на родителите си, преди да я обяви за продажба.
На първата снимка беше написана датата март 1929 г., няколко месеца след нейното раждане. На нея имаше влюбена двойка, която гордо позираше с трите си деца. Етел беше в ръцете на майка си, а сестра й и брат й, близнаци с четири години по-големи от нея, бяха застанали до баща си. Хубави дрехи, искрени усмивки, разбирателство — от тази снимка се усещаше семейната любов и топлота. Етел отдели снимката настрани на леглото си. Не я беше поглеждала от десетки години.
Следващият документ беше пожълтяла статия, илюстрирана с множество снимки от 40-те години: нацистките униформи, оградите от бодлива тел, жестокостта… Списанието отпращаше Етел към собствения й живот. Беше едва на десет години, когато пристигна в Съединените щати с брат си. Бяха напуснали Краков точно преди немците да успеят да направят част от града в гето. Сестра й трябваше да дойде при тях по-късно, но не беше имала този шанс — беше умряла от тиф в Плашов. А родителите им не бяха оцелели в концентрационния лагер в Белзец.
Етел продължаваше да се връща назад в миналото. Следващият документ беше черно-бяла пощенска картичка, на която имаше балерина, танцуваща на пръсти. Това беше тя, в Ню Йорк. Там беше прекарала юношеските си години, в семейството на бащата на майка си, което беше съумяло да открие и насърчи дарбата й. Бързо се беше отличила и беше ангажирана в „Ню Йорк Сити Балет“ — компанията, която беше създал Джордж Баланчин.
„Лешникотрошачката“, „Лебедово езеро“, „Ромео и Жулиета“ — беше танцувала големите роли в най-великите балетни постановки. Но на двадесет и осем беше принудена да се откаже заради зле лекувана фрактура, в резултат на която започна да куца.
Усети объркване, от което настръхна. На гърба на картичката намери програмата на един нюйоркски спектакъл. След контузията беше станала преподавателка в „Скул ъф Америкън Балет“ и участваше в постановките на няколко музикални комедии на Бродуей.
Още една снимка беше много болезнена, дори след десетилетията. Снимката на един таен любовник. Мъж, който беше с десет години по-млад от нея и в когото се беше влюбила, когато беше на тридесет и пет години: една страстна история, която заради няколко часа еуфория й беше струвала години на страдания и разбити илюзии.
А после…
А после — кошмарът…
Кошмар, който започна в светлината на следващата снимка, малко замъглена, която тя самата беше направила, като се оглеждаше в едно огледало. Снимката на издутия й корем.