Съвсем неочаквано Етел беше забременяла малко преди да навърши четиридесет години. Дар, който тя беше приела с безкрайна признателност. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива, колкото през първите шест месеца на бременността. Разбира се, прилошаваше й и беше смазана от умора, но бебето, което растеше в корема й, я беше преобразило.
Но една сутрин, три месеца преди термина, водите й бяха изтекли без видима причина. Бяха я откарали в болницата, където й направиха необходимите изследвания. Спомняше си всичко с необикновена яснота. Бебето беше все още в корема й. Тя усещаше как я рита, чуваше как бие сърцето му. После гинекологът, който беше дежурен тази нощ, й беше казал, че кухината, където са околоплодните води, е пробита, а без амниотична течност бебето няма да може да живее. Тъй като кухината била суха, трябвало да предизвикат раждане. И тогава започна кошмарната нощ, в която беше родила своето бебе, като знаеше, че то няма да оживее. След дълги часове не беше дала живот, а смърт.
Успя да го види, да го докосне, да го прегърне. Беше толкова малък и толкова хубав. По време на раждането не беше решила какво име да даде на сина си. Беше го наричала бамбино, моят бамбино.
Бебето беше живяло само минута, преди сърцето му да спре. Етел никога нямаше да забрави тези шестдесет секунди, през които беше майка. Шестдесет сюрреалистични секунди. След това престана да живее. Само се правеше на жива. Цялата й светлина, цялата й радост, цялата й вяра свършиха през тази една минута. Целият плам, който беше останал у нея, беше угаснал с нейния бамбино.
Сълзите, които се стичаха по бузите й, падаха върху един дебел плик от седефена на цвят хартия. Тя го отвори и извади от него кичурче от косите на бамбино. Дълго плака, но това я освободи от тежестта, която таеше в себе си от години.
Сега беше уморена. Преди да си легне отново, обзета от внезапно вдъхновение, тя залепи снимките, статията, пощенската картичка и кичурчето коса на белите страници на книгата. Обобщение в десетина страници на силните моменти в живота й.
Ако трябваше да започне отново, дали щеше да промени нещо в живота си? Прогони това питане от ума си. Този въпрос нямаше смисъл. Животът не беше видеоигра с множество избори. Времето минава и ние отминаваме с него, като най-често правим това, което можем, вместо това, което искаме. Съдбата върши останалото, а шансът слага щипката сол. Това е.
Тя сложи книгата в голям, здрав амбалажен плик и повика дежурната сестра, за да я помоли да предаде пакета на Бони дел Амико, когато дойде в болницата.
— Не яж много тирамису в Рим! — лукаво посъветва Ю Чан. — В това нещо има поне един милиард калории, а ти напоследък понапълня, нали?
— Не се тревожи за мен — отвърна Бони, затваряйки куфара си. — Това май се харесва на момчетата, доколкото можах да разбера…
Младото момиче погледна през прозореца. Вече беше тъмно, но тя забеляза фаровете на таксито, което беше поръчала.
— Тръгвам.
— Успех! Размажи им физиономиите на ония селяндури! — окуражи я китайката.
Бони слезе по стълбите на интерната и даде багажа си на шофьора на таксито, който го натовари в колата.
— На летището ли отивате, госпожице?
— Да, но преди това бих искала да се отбия набързо в болница „Ленъкс“.
По пътя Бони мислеше трескаво. Защо изпитваше нужда да се върне при госпожа Кауфман? Когато си тръгна от там на обяд, й се беше сторила уморена и малко тъжна. Но най-вече старата жена се беше сбогувала някак твърде тържествено, като настоя да я прегърне, което наистина не й подхождаше.
Сякаш се виждаме за последно…
Таксито спря в задръстване.
— Оставям ви чантата си, става ли? Само пет минути.
— Не бързайте. Ще спра на паркинга.
— Полиция, отворете!
Ю Чан подскочи. Беше се възползвала от отсъствието на съквартирантката си, за да се порови в компютъра й и да се опита да прочете имейлите й. За няколко секунди се паникьоса, представяйки си, че някаква камера, скрита в стаята, я беше издала.
Бързо загаси монитора, преди да отвори вратата.
— Аз съм офицер Керъл Алварес — представи се Керъл, знаейки много добре, че няма разрешение да влиза в университетския кампус.