— Бихме искали да говорим с Бони дел Амико — съобщи Майло.
— За малко я изпуснахте — отговори Ю Чан с облекчение. — Току-що тръгна за летището. Ще участва в турнир по шах в Рим.
В Рим! По дяволите!
— Знаете ли номера на мобилния й? — попита той и извади своя телефон.
На задната седалка на таксито звънът на телефона на Бони отекна от дъното на чантата й в стил пачуърк. Звънът беше настойчив, но шофьорът дори не го чу. Докато чакаше пътничката си, беше усилил звука на радиото, за да слуша мача на „Мете“ срещу „Брейвс“.
Бони излезе от асансьора и тръгна тихо по коридора.
— Часът за посещения свърши, госпожице! — спря я една сестра.
— Аз… бих искала да видя г-жа Кауфман, преди да замина за чужбина.
— Хм… вие сте малката доброволка, нали?
Бони кимна с глава.
— Етел Кауфман заспа, но остави един плик за вас.
Леко разочарована, Бони последва жената в бяло до стаята, за да получи пакета с книгата.
Когато се върна в таксито, на път за летището, тя с изумление откри снимките и обясненията, добавени от старата жена. Завладяна от емоциите, тя и за миг не помисли да погледне телефона си.
„Добър вечер, дами и господа!
Говори главният стюард. За мен е удоволствие да ви посрещна на борда на нашия «Боинг 767», пътуващ за Рим. Времетраенето на полета ще е около 13 часа и 55 минути. Качването на борда приключи. В креслото срещу вас ще намерите указанието за сигурност, заедно с мерките при спешност, които ви молим да прочетете внимателно. Сега ще видите демонстрация…“
— Полетът за Рим? Съжалявам, току-що приключихме качването на пътниците — оповести стюардесата, като погледна в екрана на компютъра си.
— Не е истина! — ядоса се Керъл. — Никога няма да вземем проклетата книга. Опитай се да се обадиш на това момиче!
— Вече й оставих две съобщения — каза Майло. — Сигурно е сложила телефона си на вибрации.
— Опитай пак, моля те.
„Ще излетим след малко. Моля да закопчаете предпазните си колани, да изправите облегалките на креслата си и да изгасите мобилните си телефони. Напомняме ви, че на самолета пушенето е забранено и е строго забранено да се пуши в тоалетните.“
Бони закопча колана си и се зарови в чантата, за да си извади пътната възглавничка, маската за очи и книгата. Докато загасяше телефона, видя, че червената лампичка мига, сигнализирайки за съобщения или пропуснати повиквания. Изкуши се да ги провери, но укорителният поглед на стюардесата я разубеди.
Париж,
полунощ
Холът на малкия ни апартамент беше огрян от приглушената светлина, идваща от десетина свещи. След една спокойна нощ Били беше заспала на канапето. Аз бях включил компютъра си, изпълнен с притеснение, и бях отворил програмата за текстообработка. Ужасната бяла страница се появи на екрана, а заедно с нея и гаденето, тревогата и паниката, които бяха станали нещо обикновено за мен.
Насили се!
Насили се!
Не.
Станах от стола си, отидох до канапето и вдигнах Били на ръце, за да я отнеса в стаята. Насън тя промърмори, че е много тежка, но ме остави да я нося. Нощта беше прохладна, а радиаторът в стаята излъчваше доста слаба топлина. В гардероба намерих втора завивка и я увих като малко дете.
Тъкмо щях да затворя врата, когато я чух да ми казва: „Благодаря“.
Бях дръпнал завесите, за да предпазя съня й от светлините на улицата. „Благодаря, че се грижиш за мен. Преди теб никой не го е правил.“
„Преди теб никой не го е правил.“
Изречението още звучеше в главата ми, когато отново седнах на бюрото. Гледах курсора на екрана, който ми се подиграваше, мигайки.
На какво се дължи вдъхновението ви? Това беше класическият въпрос, който най-често се чуваше от устата на читателите и журналистите и, честно казано, никога не съм бил способен да отговоря сериозно на този въпрос. Писането изисква аскетичен живот: да изпълня четири страници на ден ми отнемаше около петнадесет часа. Нямаше магия, нямаше тайна, нямаше рецепта: трябваше просто да се откъсна от света, да седна на едно бюро, да си сложа слушалките, да си пусна класическа музика или джаз, както и да предвидя сериозен запас от капсули с кафе. В добрите дни ставаше нещо хубаво и можех да напиша наведнъж десетина страници. В тези благословени периоди се убеждавах, че историите вече съществуват някъде на небето и че гласът на някой ангел идва и ми диктува това, което трябва да напиша, но такива моменти бяха редки. Перспективата да напиша петстотин страници за няколко седмици ми се струваше съвършено невъзможна.