„Благодаря, че се грижиш за мен.“
Гаденето ми беше изчезнало. Безпокойството ми се беше превърнало в треска. Треската на актьора точно преди вдигането на завесата.
Поставих пръстите си на клавиатурата и те започнаха да се движат почти пряко волята ми. Първите редове се появиха като с вълшебна пръчица.
Глава 1
Доколкото си спомням като кореняк, никога не бях виждал толкова студена зима в Бостън. Вече повече от месец градът се превиваше под снега и леда. В кафенетата разговорите се въртяха най-често около тъй нареченото затопляне на климата, с което медиите ни проглушаваха ушите. „Да бе, какво приказваш! Всичко това си е чисто шарлатанство!“
В апартамента си в „Саути“ Били Донели спеше неспокойно. До този момент животът никак не се бе държал ласкаво към нея. Тя още не знаеше, но това щеше да се промени.
Това е, тръгна.
Веднага разбрах, че чувствата, които изпитвах към Били, ме бяха освободили от проклятието. Тя ме караше да се върна в действителния живот, беше успяла да намери ключа на катинара, който бе заключил ума ми.
Бялата страница вече не ме плашеше.
Започнах да пиша и работих през цялата нощ.
„Дами и господа, говори главният стюард. Току-що кацнахме на летище «Фиумичино» в Рим, където температурата на въздуха е 16°С. Моля да ни извините за лекото закъснение. Моля да останете седнали и със закопчани предпазни колани до пълното спиране на самолета. Моля да внимавате при отварянето на багажните отделения и да се уверите, че нищо не сте забравили. От името на целия екипаж на «Юнайтед Еърлайнс», ви пожелавам приятен ден и се надявам скоро да ви видим отново.“
Бони дел Амико се събуди трудно. Беше спала през целия полет и сънят й беше неспокоен и изпълнен с кошмари, от които не можеше да се отърси.
Слезе от самолета все още съвсем сънена, без да забележи, че е забравила в мрежата на седалката книгата, която й беше дала Етел Кауфман.
30
Лабиринтът на живота
Няма нищо по-трагично: да видиш някого да издъхва, изгубен в лабиринта на живота.
Слязохме на станция „Балар“, последна спирка на линия №8 на метрото. Беше началото на парижката есен, температурата беше приятна и се усещаше началото на учебната година.
Болницата „Мария Кюри“ беше огромна сграда, разположена на брега на Сена, до парка „Андре Ситроен“. Главната й фасада, цялата облицована в стъкло, следваше извивката на улицата и създаваше впечатление за огледало, в което се отразяваха околните дървета.
Според това, което бях успял да прочета в брошурата, тя включваше отделенията на старите парижки болници и се смяташе за една от най-успешните в Европа, особено с кардиологичното си отделение, в което работеше професор Клузо.
След като три пъти объркахме входа и се загубихме в меандрите на големия централен двор, един служител ни насочи към асансьорите и се качихме на предпоследния етаж.
Независимо че имахме записан час, бяхме принудени да изчакаме лекаря 45 минути. Според неговата секретарка Корин, професор Клузо, който живееше в сградата, където се намираха неговите болни, се връщал същата тази сутрин от Ню Йорк, където преподавал два пъти месечно в престижното „Харвард Медикъл Скул“.
Под наблюдението на Корин ние изчакахме във великолепен кабинет, украсен с мебели от дърво и метал и предлагащ прекрасен изглед към Сена и покривите на Париж. Заставайки пред стъклената стена, човек можеше да види корабчетата, които мързеливо се плъзгаха по реката, моста „Мирабо“ и другата Статуя на свободата в края на Лебедовия остров.
Мъжът, който влезе в стаята, приличаше повече на инспектор Коломбо, отколкото на известен професор по медицина. Разрошена коса, мръсно и небръснато лице, смачкан шлифер, наметнат върху раменете му като плащ. Карираната му риза се беше измъкнала от зеленикавия пуловер и падаше върху кадифени панталони, осеяни с повече от съмнителни петна. Ако бях срещнал този човек на улицата, може би щеше да ми се прииска да му дам някоя монета. Трудно беше да се повярва, че освен отделението си в болницата, той ръководеше екип от лекари и инженери, които от петнадесет години работеха върху създаването на самостоятелно изкуствено сърце.