Той измърмори нещо неясно, за да се извини за закъснението си, замени шлифера си с жълтеникава престилка и несъмнено под влияние на часовата разлика се отпусна във фотьойла си.
Някъде бях чел, че при първата ни среща с ново лице мозъкът ни решава за една десета част от секундата дали можем да се доверим на този човек. Това е толкова бърз процес, че способностите ни за разсъждение просто нямат време да повлияят върху тази първа, инстинктивна реакция.
И тази сутрин, въпреки небрежния му вид, в моето съзнание се отпечата именно усещане за доверие към професор Клузо.
Били също не се остави външният му вид да й повлияе и подробно му изложи симптомите си: загуба на съзнание, голяма умора, бледност, задъхване при най-малкото усилие, гадене, треска, загуба на тегло и киселини в стомаха.
Докато той се запознаваше с тези информации, мърморейки едва доловими „хм, хм“, аз му подадох папката с медицинската документация от изследванията на Мортимър Филипсън. Той сложи бифокални очила, модел 1970 г., и прегледа всичко с недоверие, но пламъкът в погледа му, който пронизваше зад кръглите очила, издаваше жив и разтревожен ум.
— Ще направим изследвания — отсече той, като властно изхвърли картонената папка в кошчето за боклук. — Тези анализи, направени в диспансера на някакъв екзотичен хотел, и тази история за „хартиеното момиче“ от мастило и целулоза — всичкото това са врели-некипели.
— А моите припадъци? — подразни се Били. — А моите кос…
Той я прекъсна грубо:
— За мен вашите повтарящи се сърцебиения са свързани с рязък спад на церебралното кръвоснабдяване. Те определено се дължат на сърдечна или съдова аномалия. Което е добре: това е точно моята специалност, както и на отделението, което ръководя.
Надраска на бланка за рецепта списък с всички изследвания, които трябваше да се направят през деня и предложи да се видим отново същата вечер.
„Боингът 767“, пристигнал от Сан Франциско, стоеше на своето място за паркиране. Пътниците бяха напуснали преди повече от половин час и служителите по поддръжката вече чистеха салона на самолета.
Майк Портой, дежурният пилот, завърши доклада след полета и затвори лаптопа си.
Писна ми от тая бумащина! — помисли си той, прозявайки се.
Беше попретупал отчета си, но петнадесетчасовият полет го беше изцедил. Погледна екрана на телефона си. Жена му му беше оставила нежно съобщение. За да избегне обаждането, той й изпрати едно от ония съобщения „copy/paste“, които пазеше в запас. Днес имаше доста по-приятни занимания от плещене на празни приказки с женицата. Тази вечер трябваше непременно да се срещне с Франческа. Всеки път, когато идваше в Рим, той правеше всичко възможно да си опита късмета с красивата стюардеса, която работеше в отдела за изгубени вещи. Двадесетгодишна, свежа, секси, апетитна с щедрите си форми, Франческа го подлудяваше. До този момент винаги беше отхвърляла неговите аванси, но това щеше да се промени, чувстваше го.
Майк излезе от кабината. Среса се и закопча сакото си.
Никога не подценявай престижа на униформата.
Но преди да напусне самолета, трябваше да намери някакъв претекст, за да заговори младата италианка.
Погледна екипа по почистването, който — бърз и ефикасен — си беше разпределил задачите. На първата количка сред списанията и използваните носни кърпички забеляза красива книга с корица от тъмносиня кожа. Приближи се, взе я в ръце, погледна корицата, украсена със звезди, на която името на автора и заглавието на романа се открояваха, изписани със златни букви: Том Бойд — „Трилогията на ангелите“, том 2.
Никога не съм го чувал, но това ще свърши работа. Ето я моята стръв!
— Не можете да вземете тази книга, господине.
Той се обърна, хванат на местопрестъплението. Кой се осмеляваше да му говори така?
Беше една от чистачките. Тъмнокожа, по-скоро хубава. На врата й висеше задължителният бадж с името — Каела, а на памучното шалче, което прибираше косите й, беше отпечатана звездата на син фон на сомалийското знаме.