Младата жена извади самолетния си билет и го сложи на масата.
— Искаш да знаеш? Много добре. Ще избера да ти се доверя. Ще ти поверя тайната си, но след това не искам да казваш нито дума, никакъв коментар. Ще ти разкажа това, което никой не знае, и когато свърша, ще стана и ще взема такси за летището. Има един последен полет в 21.30 ч. за Лондон, а оттам има полет в 6 ч. сутринта за Лос Анджелес.
— Сигурна ли си, че…
— Убедена. Разказвам ти и си тръгвам. А после ще изчакаш поне една седмица, преди да ми се обадиш или да дойдеш да спиш у дома. Това или нищо.
— Съгласен — прие той. — Ще направим както ти искаш.
Керъл се огледа наоколо. В центъра на площада, закачени за обелиска, огромните статуи на фонтана на Четирите реки й хвърляха строги и заплашителни погледи.
— Първият път, когато го направиха с мен — започна тя, — беше вечерта на рождения ми ден. Бях на единадесет години.
— Стига бе, искаш да повярвам, че можеш да запалиш огън в камина? — забавляваше се Били.
— Разбира се, че мога! — отвърнах засегнато.
— Много добре, мъжки, възхитените очи на покорна жена те следват.
— Ако си мислиш да ме притесняваш така…
За голямо щастие на Били бурята бушуваше над Финистер, като блъскаше капаците на прозорците и изливаше пороен дъжд по стъклата на нашата къща, в която цареше студ като на Северния полюс. Очевидно „очарованието на селото“, както пишеше в обявата, трябваше да е синоним на „липса на радиатори“ и „лоша изолация“.
Драснах една клечка и се опитах да запаля купчината сухи листа, които бях сложил под цепениците. Малкото пламъче бързо се разгоря… и почти веднага угасна.
— Немного убедително — отсъди Били, скривайки усмивката си.
Увита в пеньоара си, с кърпа, омотана около косите, тя подскочи към огнището.
— Намери ми вестници, моля те.
Докато ровех в чекмеджето на бигуденския бюфет, попаднах на стар брой на „Екип“ от 13 юли 1998 г. — денят след победата на Франция на финала на световното първенство по футбол. На първата страница от край до край беше изписано заглавието ЗА ВЕЧНОСТТА и имаше снимка, на която Зинедин Зидан се хвърля в прегръдките на Юри Джоркаеф.
Били разгърна вестниците един по един и ги намачка, като направи рехава топка:
— Трябва да оставиш хартията да диша — обясни тя. — Баща ми ме научи.
После отдели малките клечки и избра от тях най-сухите, като ги сложи над топката хартия. След това нареди цепениците, като образува нещо като типи.
— Сега запали — каза тя гордо.
И наистина, две минути по-късно хубав огън гореше в камината.
Вятърът разтърсваше прозорците с такава сила, че можеше да ги пръсне всеки миг. После един капак изтрака; в същото време токът спря и стаята потъна в полумрак.
Започнах да ровя в елтаблото, сякаш можех да накарам лампите да светнат отново.
— Няма нищо — казах, като си придадох уверен вид. — Сигурно прекъсвачът или някой бушон…
— Може би — отговори тя подигравателно, — само че това, което човъркаш, е водомерът. Електромерът е в антрето…
Добрият играч приема забележките с усмивка. Докато минавах през стаята, тя ме хвана за ръката и…
— Чакай!
Размота кърпата от косата си и развърза колана на пеньоара, който падна на пода.
Взех я в прегръдките си; деформираните ни сенки се прегръщаха по стените.
С треперещ глас Керъл разказа на Майло своето мъченическо, разбито детство. Разказа му за кошмарните години, когато вторият й баща идвал в нейното легло. Тези години, през които беше изгубила всичко: усмивката си, мечтите си, невинността си и радостта си от живота. Разказа му за нощите, когато, тръгвайки си, звярът, най-сетне задоволен, винаги й повтарял: „Нали няма да кажеш на мама? Няма да кажеш на мама.“ Сякаш мама не е знаела!
Разказа му за вината, за мълчанието и за желанието да се хвърли под някой автобус всеки път, когато се прибирала от училище. После онзи аборт, който направила тайно на четиринадесет години, който я оставил разкъсана, почти мъртва, с едно неизлечимо страдание, което чувствала в корема си.
Разказа му за Том, който й помогнал да се закачи за живота, като измислял за нея, ден след ден, вълшебния свят на „Трилогията на ангелите“.
Накрая се опита да го накара да разбере недоверието й към мъжете, онова доверие в живота, което беше изгубила и никога повече не бе могла да си върне, и пристъпите на отвращение, които и днес още неочаквано я обземали, дори когато се чувствала добре.