После съзря книгата, която лежеше отворена върху пианото, извади писалка и записа името и адреса си. Имаше само още две имена освен неговото и както става винаги с такива книги, той се зачете в тях. Едното беше на Кристофър Мълхоланд от Кардиф. Другото — на Грегъри У. Темпъл от Бристъл.
— Странно — изведнъж си помисли той. — Кристофър Мълхоланд.
Определено му звучеше познато.
Къде, по дяволите, беше чувал това доста необикновено име?
Дали не беше на някое момче от училище? Не.
Или един от безбройните ухажори на сестра му, или пък приятел на баща му? Не, не, не беше оттам. Той отново погледна в книгата.
Кристофър Мълхоланд — Катидръл роуд 231, Кардиф
Грегъри У. Темпъл — Сикъмор драйв 27, Бристъл
Между другото, сега като се замислеше, започваше да му се струва, че и второто име звучи познато.
— Грегъри Темпъл? — произнесе той на глас, като напрягаше паметта си. — Кристофър Мълхоланд?…
— Такива очарователни младежи — каза някой зад него и когато се обърна, Били видя хазяйката си, която тъкмо влизаше в стаята, понесла голям сребърен поднос. Държеше го далече от тялото си и малко по-високо от обичайното, сякаш бяха юздите на някой по-буен кон.
— Звучат ми някак познато — каза той.
— Така ли? Колко интересно.
— Почти сигурен съм. Чувал съм тези имена някъде преди. Не е ли странно? Може да е било и във вестниците. Не са на някакви известни личности, нали? Имам предвид футболисти или състезатели по крикет, или нещо подобно?
— Известни ли? — повтори тя, докато поставяше подноса на ниската масичка пред канапето. — О, не, мисля, че не бяха известни. Но пък бяха изключително красиви, и двамата, това мога да ти го гарантирам. Бяха високи, млади и красиви, миличък, също като тебе.
Били още веднъж погледна в книгата.
— Вижте — възкликна той, забелязвайки датите. — Тази последната е от преди повече от две години.
— Наистина ли?
— Ами да, а Кристофър Мълхоланд се е записал почти година преди това — преди повече от три години.
— Боже мой — възкликна тя като поклати глава и пророни изискана въздишка. — Никога не бих си го помислила. Как бързо времето отлита от всички ни, нали мистър Уилкинс?
— Казвам се Уивър — каза Били. — У-и-в-ъ-р.
— О, разбира се, че така се казвахте! — извика жената и седна на канапето. — Толкова съм глупава. Моля за извинение. През едното ухо влиза, през другото излиза, такава съм си, мистър Уивър.
— Знаете ли какво? — продължи Били. — Има нещо крайно необикновено в цялата тази история?
— Не, миличък, не знам.
— Ами, и двете имена — Мълхоланд и Темпъл, не само ми звучат познато по отделно, така да се каже, но сякаш, по някакъв особен начин, като че ли са свързани заедно. Сякаш и двете са станали известни заради едно и също нещо, ако разбирате какво искам да кажа… като… ами като Чърчил и Рузвелт, например.
— Колко интересно — каза тя. — Но, хайде миличък, ела седни до мен на дивана, а аз ще ти налея едно хубава чаша чай с курабийка преди лягане.
— Наистина, не трябваше да си правите труда — отвърна Били. — Нямах такива намерения. — Той стоеше до пианото и я гледаше как се суети с чашите и чинийките. Забеляза, че ръцете й бяха малки, бели, много пъргави и с червен маникюр.
— Почти съм сигурен, че съм ги виждал във вестниците — продължи. — Ей сегичка ще се сетя. Сигурен съм, че ще се сетя.
Няма нищо по-досадно от чувството, че нещо ти е на върха на езика и че всеки момент ще си го спомниш. Били не искаше да се предава.
— Я чакай, я чакай… Мълхоланд… Кристофър Мълхоланд… Не беше ли това името на ученикът от Итън, който пътешествал из западната част на страната и изведнъж…
— Мляко? — попита тя. — А захар?
— Да, благодаря. И после, изведнъж…
— Ученик от Итън ли? О, не, миличък, това със сигурност не може да е вярно, защото моят мистър Мълхоланд определено не беше ученик, когато дойде при мен. Този беше студент в Кеймбридж. Хайде сега, ела седни до мен и се стопли на този чудесен огън. Ела, чаят ти е готов. — Тя потупа празното място на дивана до себе си и усмихната зачака Били да седне до нея.
Той бавно прекоси стаята и седна на крайчето на канапето. Жената постави чашата на масичката пред него.
— Ето — каза. — Колко ни е хубавичко и уютничко тук.
Били започна да отпива от чая си. Тя също. За около половин минута и двамата мълчаха. Но Били знаеше, че тя го наблюдава. Тялото й бе полуизвърнато към него и той усещаше очите й върху лицето си как го наблюдават над ръбчето на чашата. От време на време до ноздрите му долиташе някаква особена миризма, която като че ли се излъчваше направо от тялото й. Въобще не беше неприятна и му напомняше… всъщност, не беше съвсем сигурен на какво му напомняше. Мариновани орехи? Сурова кожа? Или пък на болничен коридор?