— Определено — отвърнах аз. — Случило се е преди да се родя.
— Сериозно? — възкликна тя и вдигна поглед от маникюра си.
Отидох до бюрото си. Някой, предполагам г-жа Касноф, е сложила там учебната ми програма. Изглеждаше като обикновена програма, само дето съдържаше неща като „Понеделник-Петък, 9:15 — 10:00, Магическа еволюция. Жълтата аудитория“.
— Да, майка ми не говори за това особено, но каквото и да се е случило, било е много неприятно, защото тя не ми разрешава да се виждам с него.
— Значи ти никога не си виждала татко си?
— Виждала съм го на снимка. Също така си пишем имейли и сме говорили по телефона.
— Мамка му, какво ли може да е направил? Дали например не я е ударил, или нещо такова?
— Не знам! — отвърнах аз малко по-рязко, отколкото трябваше.
— Извинявай — промърмори тя.
Обърнах се към леглото си и започнах да изпъвам покривката. След като оправих поне пет въображаеми гънки (а Джена през това време лакира един и същ нокът три пъти), се обърнах към нея.
— Не исках да прозвучи така…
— Няма проблем, права си. Изобщо не е моя работа.
Дружелюбността й беше напълно изчезнала.
— Просто… през целия си живот съм живяла само с майка си и още не съм готова да си кажа всичко от раз. Вероятно защото винаги сме били доста потайни.
Джена кимна, но все още не гледаше към мен.
— Предполагам, че с предишната ти съквартирантка сте си казвали всичко.
Изражението й придоби предишния мрачен вид. С рязко движение затвори шишенцето с лака.
— Не. Не всичко.
Тя метна лака в чекмеджето и тръгна към вратата.
— Ще се видим на вечеря.
На излизане за малко да се блъсне в майка ми, измърмори някакво извинение и изчезна.
— Соф, — започна мама — само не ми казвай, че вече си успяла да се скараш със съквартирантката си.
Беше досадно добра в разчитането на настроението ми.
— Не знам. Предполагам, че хич ме няма в тези момичешки работи, нали разбираш. За последен път имах приятелка в шести клас. Не е много лесно да си намериш най-добра приятелка, ако не се задържаш особено дълго на едно и също място. Затова си мис… О, мамо, не съм искала да се чувстваш виновна.
Тя поклати глава и забърса сълзите си.
— Не, няма нищо, миличка. Просто… просто ми се иска да ти бях осигурила по-нормално детство.
Седнах до нея и я прегърнах през рамо.
— Не говори така. Имах страхотно детство. Все пак колко хора могат да се похвалят, че са живели в цели деветнайсет щата? Помисли си за всичко, което съм видяла и научила.
Май не бях на прав път, защото от това майка ми изглеждаше още по-тъжна.
— Това място също е страхотно! Ще живея в готина убийствено розова стая, а с Джена явно сме достатъчно подобни, че да се скараме, което е много важно за приятелството между момичета.
Мисията е изпълнена. Майка ми се усмихна.
— Сигурна ли си, миличка? Ако не ти харесва, не е задължително да оставаш. Със сигурност има начин да те измъкнем от тук.
За миг ми се искаше да извикам — Да, моля те, нека да хванем следващия ферибот и да се разкараме от този изродски остров.
Вместо това обаче казах нещо съвсем различно.
— Е, все пак няма да остана тук завинаги, нали така? Само две години, а ще имам коледна и лятна ваканция. Точно като в обикновените училища. А сега си тръгвай, преди да съм ревнала, че ще заприличам на истински глупак.
Очите на майка ми се напълниха със сълзи и тя ме прегърна силно.
— Обичам те, Соф!
— И аз те обичам — казах аз, а гърлото ме стегна.
И след като ме накара да обещая, че ще се обаждам поне три пъти в седмицата, майка ми тръгна.
А аз легнах на не-розовото си легло и се разплаках като малко дете.
Четвърта глава
Погледнах часовника и установих, че имам цял час до вечеря. Реших да направя една разузнавателна обиколка. Отворих две малки врати с надеждата да са отделни бани, но не бяха. Само тоалетни. Единствената баня на етажа беше в другия край на коридора и както всичко друго в тази къща, беше призрачна. Единствената светлина идваше от няколко слаби крушки, поставени пред огледалото над мивките. Това значи, че душ кабинките са в почти пълен мрак. Хвърлих по-близък поглед и установих, че никога досега не съм имала по-сериозно основание да използвам думата „усоен“.