Ох. Бях го забравила. Беше по-дълбоко, отколкото очаквах. Забелязах няколко капки кръв на килима.
Хвърлих поглед към Джена, която полагаше видими усилия да не гледа към ръката ми. Неприятна тръпка премина по тялото ми.
— О, това ли — казах аз и покрих раната с ръка. — Разглеждах снимките и някои от тях паднаха. Стъклото се счупи и ме поряза. Много съм непохватна.
Но Джена се обърна към стената и забеляза, че никоя от снимките не е паднала. Просто някои се бяха пръснали.
— Нека да позная — каза тя тихо. — Налетяла си на Троицата.
— На кого? — възкликнах аз в опит да се засмея. — Дори не знам за кого…
— Елодия, Анна и Частън. Това, че не искаш да говориш за тях, означава, че са ти разказали за Холи.
Чудесно. Да не би единствения ми шанс да създам приятелство тук да е обречен на непрекъснат неуспех?
— Джена… — започнах аз, но тя ме прекъсна.
— Казаха ли ти, че съм убила Холи?
Не отвърнах нищо и тя се опита да симулира саркастичен смях, но си пролича, че полага усилие да задържи сълзите си.
— Точно така. Понеже съм чудовище, което не може да се контролира и би изяло… най-добрата си приятелка. — Ъгълчетата на устата й леко потръпнаха. — Те са тези, които са се забъркали с тъмните сили, а излиза, че аз съм чудовището.
— Какво имаш предвид?
Тя ме погледна за секунда, а после пак обърна поглед встрани.
— Не знам — промърмори тя. — Просто си спомням нещо, което Холи беше споменавала. Някакво заклинание, което да им донесе повече сила или нещо такова.
Спомних си сцената с трите момичета и как очите им светеха като огън. Каквито и заклинания да са пробвали, явно са били успешни.
Джена започна да подсмърча. Съчувствах й, но не можех да забравя онзи поглед в очите й, когато видя забитото в ръката ми стъкло. Беше… глад.
Отпратих тази мисъл и се доближих до нея.
— Майната им на тези трите.
Има моменти, в които само подобни думи вършат работа и сега беше един такъв момент. Очите на Джена се разшириха и на лицето й се изписа облекчение.
— Точно така, и аз ще им тегля една — съгласи се тя и двете избухнахме в смях.
Стигнахме до залата за вечеря. Погледнах Джена, която в момента ми обясняваше колко як бил ореховият пай. Замислих се колко много са се объркали трите момичета. Нямаше начин Джена да е убила някого.
Смеех се на остроумните й описания на пая, но усещах леко потрепване в основата на гръбнака си при спомена за погледа й, докато гледаше капките кръв.
Шеста глава
Залата за вечеря беше много странна. Чух, че е пригодена от бална зала и затова очаквах нещо изключително: кристални свещници, лъскави маси от тъмно дърво, огледални стени… истинска бална зала от приказките.
Вместо това обаче залата имаше окаян вид, както и останалата част от училището. Естествено, имаше свещници, но те бяха покрити с нещо подобно на торбички за боклук. Видях и огледална стена, но тя пък беше покрита с чаршаф.
Залата се състоеше от разбъркани маси с всякакъв размер и цвят. В центъра беше поставена голяма дъбова кръгла маса. Имаше и една очукана метална маса, все едно открадната от някой ресторант. Мярнах и дървена пейка за пикник. Това училище не се ли управляваше от вещици? Няма ли някаква магия за мебелиране, която да използват?
Тогава видях голямата маса, на която беше сложена храната. Големи сребърни купи със скариди, печени пилета, от които се издигаше пара, макарони и сирене.
Ахнах, когато погледът ми попадна на огромния шоколадов кейк, покрит отгоре с ягоди.
— Така е само първата вечер — предупреди ме Джена.
Напълнихме таблите и се огледахме къде да седнем. Видях Елодия, Частън и Анна на една маса в края на залата и веднага потърсих маса възможно най-далеч от тях. Имаше свободни места почти навсякъде и сякаш чух как майка ми казва:
— Е, Софи, сега е моментът да се запознаеш с повече хора.
Но тя не беше тук и ми направи впечатление, че Джена също не беше въодушевена от идеята да се социализира. Забелязах една малка бяла маса в самия край на залата и я показах на Джена.
Изглеждаше сякаш задигната от детско чаено парти. Но понеже беше единствената маса за двама, нека да не ставаме претенциозни.
Настаних се на единия от двата бели стола. Краката ми едва се побраха под масата, на което Джена се засмя.
Погълнах божествената храна в чинията си и започнах да разпитвам Джена за някои от присъстващите. Най-напред погледът ми попадна на учителската маса. Беше най-голямата и най-красивата, направена от масивно абаносово дърво. Освен г-жа Касноф, която беше седнала начело, имаше още петима възрастни — двама мъже и три жени. Феята беше много лесна за разпознаване, а Джена ми каза, че мъжът до нея е г-н Фъргюсън, зооморф.