— Защо би направил това?
— Те двамата с Холи бяха… много близки. И той прие много тежко смъртта й. Чули са го да казва на г-жа Касноф, че ненавижда магиите и иска да стане пак нормален човек.
— Хм. Значи те с Холи са били гаджета?
— Може да се каже.
Явно нямаше да изкопча нищо повече от Джена по този въпрос.
— Е, все пак май не е минал през Очистване, понеже все още има магическите си способности.
— Да, има способности в панталоните си — каза Джена през кикот.
Преди да успее да се доизкаже, г-жа Касноф стана от мястото си. Вдигна ръка и настъпи такава мигновена тишина, сякаш беше направила заклинание.
— Ученици, вечерята приключи. Ако не сте тук за първа година, моля напуснете залата. А другите нека останат по местата си.
Джена ми хвърли съчувствен поглед.
— Предварително се извинявам за това, което след малко ще видиш.
— Какво? — попитах аз и залата започна да се изпразва. — Какво ще се случи?
— Само ще кажа, че може би ще съжаляваш за второто парче торта.
Олеле, Боже, аз да съжалявам за торта? Явно предстоеше да се случи нещо много лошо.
Почти всички бяха излезли, когато гласът на г-жа Касноф проехтя:
— Г-н Крос? Къде отивате?
Арчър беше на няколко метра от мен и тъкмо минаваше през вратата. Направи ми впечатление, че с Елодия се държаха за ръка. Интересно. Всъщност е много логично, че двама души, които не ме харесваха, са намерили нещо общо помежду си.
Арчър се обърна директно към г-жа Касноф.
— Не съм тук за първа година.
Всички отвън замръзнаха и загледаха с любопитство към Арчър. Елодия сложи свободната си ръка на рамото му, понеже с другата го стискаше така, все едно е някакъв трофей, спечелен на състезание.
— Всичката тази гадост вече съм я виждал — допълни той.
Учителят на зооморфите, г-н Фъргюсън, скочи възмутено на крака.
— Какъв език използваш момче!
Но Арчър гледаше към г-жа Касноф, чийто поглед беше хладен и спокоен.
— И все пак не мисля, че ти е влязла в главата — каза му тя. После посочи към освободеното от Джена място. — Просто седни.
Забелязах, че си промърмори голяма поредица от нецензурни изрази, когато дръпна стола срещу мен.
— Здрасти, Софи!
Изскърцах със зъби.
— Здрасти. Е, какво става?
— О, ще видиш — отвърна той със зловещо изражение.
И в този момент всичко потъна в непрогледен мрак.
Седма глава
Очаквах да се случат обичайните неща, когато светлините угаснаха — смях, охкане, шум от тътрузене на столове, по което се разбираше, че всеки се присламчва към някой друг, най-вероятно за да се натискат. Вместо това обаче залата беше абсолютно тиха. Е, може би защото бяхме най-много двайсетина.
Чух как Арчър въздъхна до мен. Имаше нещо вълнуващо в това да стоя до момче в пълна тъма, дори да не го харесвах кой знае колко. Понеже не можех да го видя, долавях много ясно всяко негово движение, вдишване, дори миризмата му (която признавам беше приятна).
Тъкмо смятах да го попитам отново какво предстои, когато в стаята се появи тънък лъч светлина точно до г-жа Касноф. Лъчът се превърна в светещ квадрат, който ставаше все по-голям, докато придоби размери на киноекран. В него бавно започна да се появява картина. Беше черно-бяло изображение на група хора с намръщени лица, облечени в типични пуритански костюми — черни дрехи и шапки.
— През 1692 г. в Масачузетс две вещици придобиват магическите си способности и причиняват масова паника, в резултат на която загиват осемнайсет невинни — започна разказа си г-жа Касноф. — Група магьосници от Бостън са описали тази трагедия на вещиците и магьосниците в Лондон. Така е бил създаден Съветът. Надявали са се, че ще могат да контролират магьосническия свят и ще могат да предотвратяват други подобни трагедии.
Картината избледня и се превърна в портрет на червенокоса жена в зелена сатенена рокля с кринолин.
— Това е Джесика Прентис — продължи г-жа Касноф. — Тя е била необикновено могъща бяла магьосница от Ню Орлиънс. През 1876 г. нейната сестра Маргарет загива, след като силите й биват отнети от Съвета и Джесика прекарва идеята да се създаде място, където вещици с потенциално опасни сили да живеят спокойно.