И тази снимка изчезна и се появи друга, която вече бях виждала. Снимката от 1903 г.
Минали са повече от трийсет години, но мечтата й се е реализирала през 1903 г. А двайсет години по-късно, през 1923, Съветът разрешава на зооморфи и феи също да се присъединят към „Замъка на Хеката“.
Нищо не се споменава за вампири, естествено.
— Не е толкова лошо. Просто историческа лекция — прошепнах на Арчър.
Той поклати леко глава.
— Чакай, чакай.
— През 1976 г. Съветът решава, че трябва да се погрижи за младите представители на общността на магическите същества, които използват силите си без съответното ниво на предпазливост. Училище, в което да могат да научат повече за историята на нашата общност и ужасяващите последствия, до които може да доведе упражняването на техните способности върху пората. Ето така е създадено училището — „Замъкът на Хеката“.
— Пансион за чудовища — прошепнах тихо, на което Арчър се засмя.
— Г-це Мерсер — обърна се към мен г-жа Касноф и аз подскочих. Помислих, че ще ме нахока, задето приказвам, но вместо това тя просто ме попита — Можете ли да ни кажете коя е била Хеката?
— Ами… да. Това е древногръцка богиня на вещерството.
— Точно така — кимна г-жа Касноф. — Тя също така е богиня на кръстопътищата. А това е мястото, на което вие всички намирате себе си. А сега — и тя понижи леко глас — е време за демонстрация.
— Ето, започва се — промърмори Арчър.
Отново се появи лъч светлина, но този път нямаше екран.
Самата светлина прие очертанията на старец, около седемдесетгодишен. Ако не беше лекото блещукане на образа, щеше да ми изглежда напълно реален. В ръката си държеше коса. В първия момент стоеше напълно неподвижен, но после се обърна и започна да коси трева. Или поне предполагах, че е трева, макар че нищо не се виждаше. Беше… зловещо. Сякаш гледахме филм, чието действие се случва на живо.
— Това е Чарлз Уолтън — обяви г-жа Касноф. — Той е бил бял магьосник в едно английско село. Припечелвал е по един шилинг на час като косач при местния фермер. В замяна е правел дребни заклинания за хората от селото — разни отвари за рани и други такива безобидни неща. Но през 1945 г. в селото се случила много лоша реколта.
Докато тя говореше, няколко фигури се появиха зад мъжа. Бяха четирима и изглеждаха съвсем нормално — с жилетки и високи обувки. Някои от тях бяха с гръб към мен, но забелязах лицето на една румена жена с посивяла коса. До нея стоеше кльощав мъж с голяма червена шапка с ушанки. Изглеждаха точно от реклама на селски туризъм. И двамата имаха сурови и страшни изражения на лицата си, а мъжът държеше вила.
— Хората от селото са решили, че Чарлз е отговорен за лошата реколта и… останалото ще видите сами.
Мъжът с вилата сграбчи стареца за лакътя и го завъртя рязко. Той изглеждаше ужасен и макар да знаех какво ще последва, не можах да отклоня поглед. Видях как трима души, напълно нормални на вид, които лесно си представяш как пекат хляб и пият чай, събориха мъжа на земята и кльощавият мъж заби вилата във врата му.
Помислих, че някой ще изпищи. Но, изглежда, всички бяха вцепенени като мен. Дори Арчър беше престанал да се върти на мястото си и стоеше с ръце, подпрени на коленете, със стиснати юмруци.
Симпатичната румена жена коленичи и измъкна косата от ръката на стареца. В този момент картината избледня и изчезна.
Г-жа Касноф ни разказа онова, което не успяхме да видим.
— След като го забучили с вилата, селяните се заели да издълбаят символи в тялото на г-н Уолтън, които според тях ще прочистят „злата“ му магия. След като пет десетилетия е помагал на съселяните си, ето как те му се отплатили.
Изведнъж залата се изпълни със звуци и цветове. Точно зад г-жа Касноф семейство вампири бяха намушкани от група хора в черни костюми. Ясният звук, почти като целувка, с който дървените колове се забиваха в гърдите им, дълго ехтя в главата ми.
Отляво чух изстрел и инстинктивно се наведох. В този момент един върколак се строполи, пронизан от сребърен куршум, изстрелян от възрастна дама в розов пеньоар.
Беше като филм на ужасите и се случваше навсякъде около мен. Преместих поглед върху две феи с полупрозрачни сиви криле. Трима души в кафяви роби ги блъснаха на земята и ги оковаха с белезници, които обгориха кожата им. Те запищяха, а залата се изпълни с миризма на опърлено месо.
Устата ми пресъхна, а устните ми сякаш залепнаха за зъбите. За това и не можех да гъкна, когато един ред бесилки, с обесени на тях вещици, изникна точно пред мен.