Вместо да избледнеят като другите снимки преди това, тази изскочи от земята право нагоре.
Телата им се разлюляха и започнаха да се въртят на примките, а подутите им езици стърчаха от устните на виолетовите им лица. Чух как някой пищи ужасено, но не разбрах дали е от присъстващите, или от „филма“. Искаше ми се да скрия лицето си, но ръцете ми бяха станали непосилно тежки, а сърцето ми беше заседнало в гърлото.
Усетих нещо топло в ръката си. Откъснах поглед от люлеещите се тела и видях как Арчър е сложил ръката си в моята. Той се взираше направо във вещиците и тогава забелязах, че не бяха само жени. Сред тях имаше и мъже. Без да се замислям, преплетох пръсти с неговите.
И точно когато очаквах, че ще ми прилошее от гледката, изображенията изчезнаха и лампите светнаха.
Г-жа Касноф стоеше в средата на стаята и се усмихваше ведро, но когато заговори, гласът й беше хладен и твърд.
— Това е причината всички вие да сте тук. Това рискувахте да се случи с вас, когато неразумно сте използвали силите си в присъствието на хора. И за какво? — Тя огледа всички присъстващи. — За да получите одобрение? Да покажете какво можете? — Погледът й се задържа върху мен, преди да продължи. — Били сме преследвани и убивани от хора, които с удоволствие биха се възползвали от силите ни. А това, което току-що видяхте — тя разпери ръце и аз за миг отново видях висящите обесени с изцъклени очи и посинели устни — е нещо, което нормалните хора са направили. И то е нищо, в сравнение с това, което са способни хората, посветили живота си на идеята да ни елиминират напълно.
Сърцето ми биеше лудо, но стомахът ми вече не се бунтуваше. До мен Арчър също, изглежда, се чувстваше по-добре.
Г-жа Касноф вдигна ръка и както преди малко, отново се заредиха изображения, но този път бяха само картинки, а не филми на ужасите.
— Има една организация, нарекла себе си „Алиансът“ — започна тя и гледаше едва ли не подигравателно, като посочваше към снимката на група мъже и жени в костюми. Тонът й беше почти презрителен, а това не пасваше много на жена, която работи в съвет, нарекъл себе си Съветът. Но не можех да отрека, че „Алиансът“ беше още по-тъпо.
— „Алиансът“ е създаден от членове на различни правителствени агенции от различни държави. За щастие те са толкова погълнати от документация и бумащина, че не им остава време за някакви реални действия.
Снимката изчезна и на нейно място се появи друга, на която имаше три жени с огненочервени коси.
— Това са семейство Бранник, древна фамилия, която се бори с „чудовища“, както ни наричат, още от времето на Св. Патрик. Тези трите са текущите пазителки на пламъка — Айслин Бранник и двете й дъщери Финли и Изолда. Бяха малко по-опасни, когато техен водач беше Мейв Бранник, изключително силна бяла магьосница, която предаде расата си, за да се съюзи с църквата. Затова разполагаха с повече сила, отколкото обикновените хора биха имали.
Тя отново махна с ръка и образът изчезна.
— А ето го и най-сериозния ни враг — продължи г-жа Касноф. Докато говореше над главата й се появи тъмна картина. Отне ми цяла минута да осъзная, че е око. Но не истинско око, а по-скоро като стилизиран образ, например за татуировка. Беше цялото черно с изключение на златистия ирис. — L’Occhio di DIo — Окото на бог. — Чух как цялата зала си пое дъх.
— Какво е това? — прошепнах на Арчър.
Той се обърна към мен и типичната му саркастична усмивка отново цъфна на лицето му. Веднага ми стана ясно, че с краткото ни приятелство е приключено.
— Не можеш да направиш блокираща магия и не си чувала за Окото на Бог. Хей, що за вещица си изобщо?
Сетих се за един много гаден отговор, който включваше майка му и военноморския флот, но преди да го кажа, г-жа Коснаф ни прекъсна.
— Окото на Бог е най-голямата заплаха за нашето общество. Те са група, основана в Рим, и тяхната основна цел е да ни заличат от лицето на земята. Имат се за свещени рицари, а ние сме злото, което трябва да бъде прочистено. Само миналата година тази група беше отговорна за смъртта на над хиляда магьосници.
Вгледах се в окото и усетих как настръхвам. Спомних си защо ми изглеждаше познато. Виждала съм го веднъж в една от книгите на майка ми. Да съм била на около тринайсет. Разгръщах страниците с ентусиазъм и се радвах на красивите илюстрации на известни вещици. Изведнъж попаднах на картина, изобразяваща екзекуцията на някаква вещица в Шотландия, през може би 1600 г. или някъде там. Беше толкова ужасна, че се бях втренчила в нея от вцепенение. Все още мога ясно да си я представя как лежи по гръб, завързана за дървен кол. Русата й коса беше разпиляна по земята, а на лицето й беше изписан неподправен ужас. Пред нея стоеше тъмнокос мъж със сребърен нож. Беше гол до кръста и точно над сърцето си имаше татуировка — черно око със златен ирис.