— В миналото лесно сме удържали фронта срещу тези три групи, но това е било, защото те самите са били разделени и неединни. Сега до нас достигна новината, че сключват нещо като мир. Ако това се случи… — Тя въздъхна. — Е, нека просто да кажем, че не трябва да допускаме да се случи.
Образът избледня и г-жа Касноф плесна с ръце.
— Е, достатъчно. Утрешният ден е много важен за всички вас, така че сте свободни. Светлините изгасват след около половин час.
Тя звучеше толкова ведро и делово, че се зачудих дали не съм си въобразила последната част, в която на практика ни каза, че ще умрем. Но един поглед наоколо ми беше достатъчен да разбера, че съучениците ми са също толкова шокирани, колкото и аз.
— Е, — каза Арчър и плесна с ръце по хълбоците си. — Това вече е друго.
Преди да успея да го попитам какво има предвид, той стана от мястото си и изчезна в тълпата.
Осма глава
Наложи се да се затичам, за да го настигна. Вече беше до стълбището.
— Крос! — извиках аз. Не можех да кажа Арчър гласно. — Да идем да си вземем по един чай?
Той се спря и се обърна към мен. С изненада забелязах, че не се усмихваше подигравателно.
— Мерсер… — започна той.
— Виж, какво имаше предвид с „Това вече е друго“? Мислих си, че вече си гледал всичко това.
Той слезе с няколко стъпала.
— Да, гледал съм го. Преди три години, когато бях на четиринайсет. Но тогава беше различно.
— Кое е било различно?
Той вдигна рамене.
— Все още го имаше това с Чарлз Уолтън, явно им е любимо. Имаше го и простреляния върколак, както и една-две подпалени феи. Но нямаше толкова образи и не бяха така едновременни. — Погледна ме, сякаш ме преценяваше. — Нямаше обесени вещици и магьосници. Трябва да призная, че съм впечатлен.
Кръстосах ръце пред гърдите си и се намръщих. Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше.
— От какво си бил впечатлен?
— Когато гледах това „представление“ преди три години, се наложи да изтичам до банята ей там, — и той посочи малка врата в дъното на фоайето — за да си изповръщам червата. Това, което видяхме преди малко, беше доста по-гадно, а ти дори не изглеждаше пребледняла. Явно си по-силна, отколкото си мислех.
Идваше ми да прихна от смях. Лицето ми може и да е изглеждало спокойно, но стомахът ми все още имаше някои възражения. Погледнах Арчър с възможно най-хладното безразличие, което можех да произведа.
— Не вярвам на всичко това.
Той повдигна вежда, с което ме хвърли в дива завист. Никога не съм можела да го правя. Всичките ми опити се изчерпват с повдигане на двете вежди едновременно, от което изглеждам по-скоро учудено или уплашена, но не и саркастична.
— На кое всичко не вярваш?
— Че хората искат да ни убият по всякакви най-ужасни начини.
— Според мен историята много добре доказва тази хипотеза, Мерсер. По дяволите, та те са избили хиляди от своите в опитите си да се доберат до нас.
— Да, но това е било в миналото. Тогава са смятали, че като ти пробият дупка в главата или ти източат кръв, ще те излекуват от какви ли не заболявания. Хората са много напред вече.
— И това според тебе факт? — Сега той отново се хилеше подигравателно. Чудя се дали лицето ще го заболи, ако известно време не прави това изражение.
— Виж, майка ми е човек. Тя обича магическите същества. Никога не би направила нищо, за да ги нарани. Тя дори…
— И дъщеря й е една от тях?
— Какво?
Той въздъхна и с небрежно движение наметна якето си през рамо. Мислех, че само мъжките тип модели го правят.
— Майка ти сигурно е чудесен човек, но мислиш ли, че би изпитвала цялата тази любов към вещиците, ако не си отглеждаше вкъщи една такава?
Искаше ми се да кажа да. И наистина го мислех. Но той все пак имаше право. Майка ми може и да е станала абсолютен експерт по вещерските въпроси, но да не забравяме, че е изритала баща ми в мига, в който й е казал какъв е.
— Права си — започна Арчър и тонът му беше донякъде омекнал. — Хората не са това, което бяха. Но всички тези образи, които видяхме преди малко, са истински, Мерсер. Хората винаги ще се страхуват от нас. Винаги ще завиждат на способностите ни и ще са подозрителни към мотивите ни.