— Не всички — възразих аз, но не много убедително, защото си спомних за Фелисия и начина, по който крещеше „Тя го направи! Тя е вещица!“.
Арчър сви рамене.
— Възможно е. Досега си живяла с по един крак във всеки от двата свята, но това повече не може да продължи. Сега си в „Хеката“.
Тези думи ме прободоха силно. Не се бях замисляла, че съм различна. И че повечето магьосници са израснали в магически семейства. Повечето от тях са имали само епизодични контакти с хората, откакто са получили способностите си. Въпреки съмнението, което ме накара да настръхна, аз казах:
— Да, но…
— Арч!
Елодия беше застанала на платформата над нас в типичната си поза с чупка в кръста. Когато във филмите се случи нещо такова, приятелката се взира в другото момиче с позеленял от ревност поглед. Но в случая, понеже Елодия беше богиня на красотата, а аз… да кажем просто, че не бях, тя не изглеждаше дори леко раздразнена. Може би по-скоро отегчена.
— Ей сега идвам, Ел — отвърна Арчър.
Тя изпълни перфектно класическата комбинация от въртене на очи, отмятане на коса и махване с ръка, която само красивите момичета, раздразнени на гаджетата си, владеят, а след това се качи не третия етаж. Стори ми се, че малко пресилено си върти задника, но… въпрос на гледна точка.
— Арч? — възкликнах аз, като се опитах да повторя номера с повдигането на веждата. Както обикновено не ми се получи, така че най-вероятно отново съм изглеждала учудена.
— До скоро, Мерсер — беше единственото, което той отвърна.
Но когато се обърна и тръгна, не можах да се въздържа.
— Не мислиш ли, че понякога имат основание?
— Кои?
Той се огледа, но залата беше празна.
— Тези от „Алиансът“ и тези, ирландските момичета. И Окото. Това, което видяхме, наистина беше много гадно, но няма ли също така и зли магьосници?
За миг погледите ни се срещнаха. В началото си помислих, че е раздразнен, но след миг осъзнах, че погледът му не изразява гняв. Беше нещо по-скоро като… и аз не знам. Изпитателен поглед.
Някаква необичайна горещина тръгна от стомаха ми и стигна до бузите. Не знам дали той го забеляза, но ми се усмихна, този път с искрена усмивка. Усетих как дъхът ми е заклещен в гръдния кош. Чувствах се точно като в четвърти клас, когато успях да се гмурна и да пипна дъното на плувния басейн. Бях успяла да го направя, но когато тръгнах да се издигам обратно нагоре, усещах гръдния си кош смазан като в преса, а главата ми беше започнала да се замайва, докато изплувам.
Точно така се чувствах и сега, докато се взирах в очите на Арчър Крос.
Той слезе няколко стъпала надолу и се изравнихме. Все още трябваше да гледам нагоре, понеже беше доста по-висок от мен, но поне нямаше опасност да ме заболи вратът. Той се наведе леко към мен и усетих отново приятната му миризма.
— Ако бях на твое място, Мерсер, не бих казвал това нещо тук — прошепна той. Усещах топлия му дъх върху бузата си и не съм много сигурна, но май започнах да пърхам с мигли. Но само мъничко.
Докато гледах как се качва нагоре, стиснах зъби и си заповтарях наум: Не си падам по Арчър Крос. Не си падам по Арчър Крос. Не си…
Върнах се в стаята си и видях Джена — стоеше с кръстосани крака на леглото и четеше книга.
Въздъхнах и се облегнах на вратата, а тя се затвори с шумно щракване.
— Какво има? Картините от „представлението“ ли те преследват? — попита Джена, без дори да вдигне поглед.
— Не. Искам да кажа… да, беше много гадно.
— Аха — съгласи се Джена. — Но има и нещо друго?
— Падам си по Арчър Крос.
Джена се засмя.
— Ау, много си оригинална.
Метнах се върху леглото си.
— Защо? — простенах театрално с лице във възглавницата си. После се обърнах и загледах тавана. — Добре, сладък е. Голяма работа. Има много сладури.
Явно плямпането ми смути четенето на Джена, защото тя стана и се облегна на ръба на бюрото си.
— Арчър не е сладък — поправи ме тя. — Сладки са кученцата. Сладки са бебетата. Аз съм сладка. А Арчър Крос е убийствено готин. При това аз дори не си падам по момчета.
Ох, явно Джена нямаше да ми бъде от голяма полза да забравя Арчър.