— Не и ако тя е пълна скръб — отвърна Елодия.
— Тя е единствената тъмна вещица тук. Необходима ни е — каза Анна тихо. — Без нея няма да сме достатъчно силни, за да го задържим.
— Кое? — попитах аз, но в този момент Елодия изсъска:
— Млъкни, Анна!
— Така или иначе не се получи — каза Частън намръщено.
— Вие с някакви кодове ли говорите? — попитах аз.
— Не, говорят за неща, свързани със сборището. Неща, които не те касаят.
Не мисля, че някой някога ме е гледал с такава злоба, и това ми дойде малко в повече. Ясно, че отхвърлих поканата им, но не е като да съм се изплюла в лицата им.
— Съжалявам, ако съм наранила чувствата ви, но… ъ-ъ, причината да откажа не е във вас, а в мен.
Много оригинално, Софи!
Анна ме гледаше гневно, но Частън все още имаше загрижено изражение.
— Ти също се нуждаеш от нас, Софи — каза тя. — Няма да ти е лесно без сестри, които да те защитават.
— От какво да ме защитават?
— Наистина ли мислиш, че всички тук ще те посрещнат с отворени обятия? — попита Елодия. — Ако не е тази пиявица — съквартирантката ти или пък баща ти, тук без нас си напълно загубена.
Стомахът ме сви.
— Какво искаш да кажеш за баща ми?
И трите се спогледаха.
— Тя не знае — промърмори Елодия.
— Какво не знам?
Частън понечи да отговори, но Елодия я спря.
— Нека само да го научи. — И тя отвори вратата. — На добър път, Софи, пожелавам ти успешно оцеляване в „Хеката“. И много късмет — ще ти е нужен.
Ако това не беше прогонване, не знам как да го нарека по друг начин.
Бях толкова замислена за баща си, че се изправих и стъпих в центъра на кръга, събаряйки свещите. Изохках, когато горещият восък докосна кожата ми. Мога да се закълна, че чух Анна да се подхилква.
Тръгнах към вратата, но преди да изляза, се обърнах. Елодия ме гледаше със смразяващо безразличие.
— Съжалявам — казах. — Не знаех, че да разваля сборище е нещо толкова сериозно.
В първия миг си помислих, че Елодия няма намерение да ми отговори. Но тя изведнъж проговори:
— Прекарах години в света на хората, които ме гледаха, все едно съм чудовище. Никой повече няма да гледа така на мен. — Очите й се присвиха — Най-малкото пък такава смотана вещица като теб.
И тя затръшна вратата пред лицето ми.
Стоях в коридора и се стрясках дори от звука на собственото си дишане. Замислих се как ли съм я погледнала, когато каза, че е причинила изчезването на едно момиче. Дали съм я гледала, все едно е чудовище?
Да, най-вероятно.
— Е, това е — извика някой.
Една врата се отвори и от стаята изскочи Тейлър. Носеше прекалено голяма нощница и косата й беше разрошена. А в устата й имаше огромни остри зъби.
— Разкарай се! — изрева тя и посочи към стълбището. През отворената врата виждах Навзикая и Шивайн с още няколко други феи, които бяха насядали в кръг на земята. От центъра на кръга излизаше зелена светлина, но не можех да определя точно какво представлява.
— Не можеш да ни забраниш да правим ритуалите си — извика Навзикая.
— Така е, но мога да кажа на Касноф, че се опитвате да говорите със Сийли Корт посредством това огледално нещице.
Навзикая се намръщи и се наведе, за да прикрие източника на зелената светлина.
— Това не е огледално нещице. Това е езерце от роса, събрано от нощно цъфтящи растения, които растат само на най-високия хълм в…
— Каквото и да е! — извика Тейлър. — В осем имам час по Класификация на зооморфите и не мога да заспя от вашите глупави огледалца, с които ми светите в очите.
Шивайн се наведе толкова, че синята й коса напълно пори лицето й, а после прошепна нещо на Навзикая.
Тя кимна и даде знак на останалите.
— Елате, можем да си продължим на някое по-обикновено място.
Тейлър завъртя очи.
Феите се плъзнаха покрай мен. Шивайн ми хвърли презрителен поглед, а после всички се превърнаха в кръгове от светлина с размер на топка за тенис и се понесоха по коридора.
— Най-после се отървах! — възкликна Тейлър и се обърна към мен с усмивка. Огромните й зъби вече бяха изчезнали, но очите й все още бяха златисти.
— Здрасти.
— Здрасти — отвърнах вяло и помахах.
— Е, какво правиш тук?
Кимнах на Елодия, която стоеше на вратата.