— Ами нали разбираш, социализирам се. Ти не трябваше ли да си навън и да тичаш из горите?
Тейлър ме погледна смутено.
— Не, това го правят само върколаците.
— Има ли разлика?
Дружелюбността й изчезна от лицето й.
— Да — отсече тя. — Аз съм зооморф. Това значи, че се превръщам в истинско животно. Върколаците са нещо средно между хора и животни. — Тя вдигна рамене. — Изроди.
— Въобще не я слушай — чу се глас зад гърба ми.
Върколакът, макар и женски, беше още по-едър от Джъстин, а козината му беше по-скоро червеникава. Стоеше в другия край на коридора, точно до стълбите.
— Зооморфите са завистливи, понеже сме много по-силни от тях.
Тя се облегна на стената в поза, която беше типична за човешка и така изглеждаше още по-страшна.
Аз преглътнах стреснато и пристъпих по-близо до вратата на Елодия. Тейлър не беше никак уплашена, по-скоро раздразнена.
— Продължавай да си вярваш, Бет — каза тя, а после се обърна към мен — До утре, Софи.
— До утре.
Момичето върколак стоеше до стълбището с изплезен език и блеснали очи. Налагаше се да мина покрай нея, за да стигна до стаята си.
Положих всички усилия да изглеждам спокойна. Кракът все още ме наболяваше от разтопения восък, но поне вече не накуцвах. Като стигнах до нея, тя ми подаде лапа със смъртоносно остри нокти. В първия миг си помислих, че посяга, за да ме изкорми.
— Аз съм Бет — каза тя.
На мен ми стана ясно, че се очаква да хвана лапата й.
Направих го съвсем предпазливо.
— Аз съм Софи.
Тя се усмихна. Гледката беше ужасяваща, но вината не беше нейна.
— Приятно ми е да се запознаем — каза тя с дебелия си глас.
Е, не беше толкова страшно. Бих могла да се справя. Явно вече е изяла някого и няма намерение повече да…
Тя зарови муцуна в косата ми и си пое дълбоко дъх.
Една топла лига от отворената й паст капна на голото ми рамо.
Заставих се да остана максимално спокойна и след миг тя се отдръпна.
— Извинявай. Върколашки поздрав — каза тя смутено и вдигна рамене.
— Няма проблем — отвърнах аз, въпреки че всичко в мен крещеше с пълна сила: Лига! Върколашка лига! По кожата ми!
— Е, до скоро — каза тя.
— До скоро — отвърнах през рамо и се отдалечих.
Стигнах до стаята си, хвърлих се към бюрото си и взех купчина кърпички. Едва потиснах отвращението си, докато се бършех. След като се подсуших, светнах лампата, за да открия мокрите дезинфекциращи кърпички.
Сетих се за Джена и се обърнах към нея.
— О, извин…
Тя беше седнала в леглото си, с притисната към устните й торбичка с кръв. Очите й бяха огнено червени.
— Извинявай — довърших аз. — За лампата.
Джена свали пликчето и миризмата на кръв се разнесе наоколо.
— Среднощна закуска — обясни тя. — Мислех си, че няма да се върнеш толкова бързо.
Червеното бавно изчезна от очите й.
— Няма проблем — отвърнах аз и се тръшнах на стола си.
Стомахът ми се обръщаше, но не можех да допусна тя да разбере това. Спомних си думите на Арчър. Сега си в „Хеката“.
Тази вечер беше наистина много показателна.
— Не знам дали ще ми повярваш, но това далеч не беше най-странното нещо, което видях тази вечер.
Тя избърса брадичката с опакото на ръката си, но все още не ме поглеждаше в очите.
— Значи се присъедини към сборището им?
— О, по дяволите, не!
Тя ме погледна видимо изненадана.
— Защо не?
Изведнъж се почувствах много уморена.
— Ами… не е за мен тази работа.
— Най-вероятно, защото не си зла кучка?
— Да, подозирам, че острата ми липса на злокучевост е оказала решаващо значение. После пък се натъкнах на разправия между феи и зооморф. А, между другото, какво е Сийли?
— Имаш предвид Сийли Корт? Това е една група добри феи, използващи бяла магия.
— В такъв случай, ще ми е интересно да видя лошите — промърморих аз.
Джена кимна към рамото ми, което усилено бършех с кърпички.
— А това какво е?
— Кое? А, това? След разправията с феите, срещнах един върколак, който реши да подуши косата ми и ме олигави цялата. Голяма вечер, голямо чудо!
— И после се прибра в стаята си, за да налетиш на сцената с кръвосмучещия вампир.
Тонът й беше спокоен, но тя мотаеше из ръце ъгълчето на завивката си.