— Не се тревожи за това. Все пак… върколаците трябва да точат лиги, вампирите да похапват…
Тя се засмя и преди отново да повдигне торбичката, срамежливо попита:
— Имаш ли нещо против, ако…
Стомахът ми се разбунтува, но аз се заставих да се заставих да се усмихна и отвърнах:
— Действай.
Метнах се на леглото си.
— Те май много са ми набрали.
— Кои?
— Сборището. Казаха, че се нуждая от помощта им, защото… ъ-ъ…
— Защото живееш с мен?
Изправих се.
— Да, и това споменаха. Но също така казаха нещо и за баща ми.
— Хм — каза Джена замислено. — А кой е баща ти?
Легнах обратно и наместих възглавницата си.
— Просто обикновен магьосник, доколкото знам. Казва се Джеймс Атертън.
— Никога не съм го чувала. Но аз така или иначе съм си външна. Значи мислиш, че Елодия и останалите са ти бесни?
Спомних си злобния поглед на Елодия.
— О, да. И още как.
Изведнъж Джена избухна в смях.
— Какво?
Тя поклати глава и розовия кичур падна пред очите й.
— Само си помисли, Софи. Днес е едва първият ти ден тук, а вече си приятелка с училищния аутсайдер, навлече си гнева на най-популярните момичета в училище и успя да си паднеш по най-готиното момче. Ако утре си издействаш наказание за нещо, ще бъдеш легендарна.
Десета глава
Отне ми седмица и половина да стана легендарна според дефиницията на Джена. Първата седмица мина леко. В едно отношение уроците бяха невероятно елементарни. Явно бяха просто повод учителите ни да се намират на приказка. Дори Лорд Байрон, чийто предмет чаках с голям интерес, също имаше за цел да ни накара да заспим от скука. Когато не възхваляваше своето собствено величие, седеше намусен зад катедрата и ни караше да пазим тишина. Все пак на няколко пъти ни остави да се поразходим до езерото, за да се „слеем с природата“. Тези часове бяха по-забавни.
Надявах се уроците да са посветени на заклинания, но според Джена тези неща се учели само в истинските магически училища. Това били страхотни места, на които могъщите магьосници пращали децата си. А предвид, че „Хеката“ е изправително училище, на нас ни се налага да учим за гоненията на вещици през Средновековието и други подобни тъпотии.
Хубавото беше, че поне с Джена имахме почти едни и същи предмети.
— Така е, понеже нямат някакви специални часове за вампири — обясни ми тя. — Миналата година просто ми дадоха същата програма като на Холи. Предположих, че и тази година мислят да направят същото.
Единственият предмет, който аз имах, а Джена не, беше Самоотбрана. Имахме го през седмица, така че вече беше минала една седмица от пристигането ми, когато за пръв път се наложи да карам този предмет.
— Защо е веднъж на две седмици? Караме всички други предмети всеки ден.
Започнах да обличам противната си униформа от светло сини памучни панталони и твърде тясна и неудобна блуза с емблемата на училището, избродирана на гърдите.
— Защото — отвърна Джена, — ако караш самоотбрана всеки ден, ще свършиш в болницата.
След това обяснение не се чувствах особено уверена, когато тръгнах по стълбите към гимнастическия салон.
Той се намираше на половин километър от основната сграда и докато стигна дотам, вече бях обляна в пот. Не бях глупава. Знаех, че в Джорджия е горещо, а и съм живяла вече на горещи места. Но в Аризона или Тексас липсва този тип жега, която като че ли изсмуква всичките ти жизнени сили.
— Софи!
Обърнах се и видях Частън, Анна и Елодия. Приближаваха се към мен и изглеждаха умопомрачително в спортните си униформи. Гадост.
Но когато се приближиха, забеляза, че те също се потят, от което се почувствах малко по-добре. С тях се засичахме няколко пъти в часовете, но след случката със сборището не ми говореха. Зачудих се какво ги е накарало сега да променят нещата.
— Хей — започнах аз с безгрижен тон. — Идвате да ме предупредите за опасността да срещна смъртта в ръцете на няколко пухкави зайчета? Или да изстреляте няколко светкавици към мен?
Частън се засмя и за моя огромна изненада хвана нежно ръката ми.
— Виж, Софи. Доста си поговорихме и наистина се чувстваме зле заради онази нощ. Е, голяма работа, че не искаш да се присъединиш към сборището.