— Така май е по-добре — каза тя и се настани до мен. — А сега, Софи, би ли ми казала защо си тук, вместо в училище да караш текущия си час?
— Преживявам тийнейджърски гняв, г-жо Касноф — отвърнах аз. — Имам нужда да… да напиша нещо в дневника си, така да се каже.
Тя изсумтя тихо.
— Сарказмът не подхожда на младите дами, София. Освен това не съм тук, за да задоволя нуждата ти от самосъжаление. Предпочитам да ми кажеш истината.
Погледнах я сериозно. Изглеждаше перфектно във вълнения си костюм с цвят на слонова кост. (Пак тази вълна в най-голямата жега! Какво им става на тези хора?) Въздъхнах тежко. Собствената ми майка, която винаги е била супер готина, едва ме разбира. Как може тази увехнала „стоманена магнолия“ с откачена прическа да ми помогне?
Но просто вдигнах рамене и избъбрих на един дъх:
— Не знам изобщо какво е да си вещица. Всички останали са израснали в такава среда, за разлика от мен, и това е адски шибано.
Тя направи отвратена физиономия, предполагам заради думата „шибано“, но не го коментира.
— Г-н Крос ми каза, че не си знаела кой е баща ти.
— Да.
Тя дръпна една власинка от костюма си и продължи.
— Не съм на ясно с мотивите на баща ти да запази позицията си в тайна от теб, но съм сигурна, че е имал такава. Освен това присъствието ти тук е доста… осезателно, София.
— Какво трябва да означава това?
Тя не отвърна нищо в първия момент, просто се загледа за дълго в езерото. Накрая се обърна към мен и сложи ръката си върху моята. Въпреки жегата, тя беше хладна и суха. Погледите ни се срещнаха и аз осъзнах, че всъщност е доста по-възрастна, отколкото ми е изглеждала.
— Ела в кабинета ми, София. Има някои неща, за които трябва да поговорим.
Тринадесета глава
Кабинетът й беше на първия етаж, точно след чакалнята с високите столове. Забелязах, че са заменени с по-хубави, по-стабилни и с удобни облегалки, а старите мухлясали канапета бяха претапицирани с приятна дамаска в светли тонове.
— От къде се сдобихте с тези нови мебели? — попитах аз.
— Не сме ги сменяли, това е заради магията за възприемане.
— Моля?
— Една от многото идеи на родителите на Джесика Прентис. Обзавеждането на стаята рефлектира върху ума на гледащия. По този начин можем да преценим колко комфортно се чувстваш в училището, като разбираме какво виждаш.
— Значи аз съм си въобразила ужасните мебели?
— В определен смисъл, да.
— А външната страна на сградата? Не че искам да кажа нещо лошо, но все още изглежда доста занемарена.
Г-жа Касноф се засмя тихо.
— Не, заклинанието се отнася само до мебелите в общите помещения на училището, класните стаи и т.н. Все пак Замъкът трябва да запази част от своята мрачна атмосфера, не мислиш ли?
Обърнах се и се загледах отново в канапетата, столовете и завесите и като че ли ги видях да трептят леко като мараня.
Странно.
Очаквах кабинета на г-жа Касноф да е най-големия и просторен в цялата сграда. Сещате се, затрупан със старинни книги, мебели от дъб и френски прозорци.
Вместо това тя ме въведе в малка стаичка без прозорци. Миришеше силно на лавандуловия й парфюм, а усетих и още някакъв силен аромат. В първия момент не го разпознах, но после се досетих, че беше чай. Малък електрически чайник клокочеше върху бюрото. То в никакъв случай не беше дървеният мастодонт, който си представях, а съвсем семпла масичка.
Имаше книги, но те бяха подредени на лавици по три от четирите стени. Опитах се да прочета някои от заглавията, само че или буквите бяха прекалено изтъркани, или ако се четяха, то бяха на езици, които не владеех.
Единственото нещо, което очаквах да изглежда така, беше столът. Не точно стол, повече би му подхождала думата трон. Висок и тежък, тапициран с виолетово кадифе.
Столът от другата страна на бюрото беше доста по-ниска и като се настаних в него, моментално се почувствах около шестгодишна. Може би точно такава е била целта.
— Чай? — попита ме тя, след като се настани удобно на кадифения си трон.
— Разбира се.
Няколко минути минаха в мълчание, докато тя сипваше чай, а после, без да ме пита, добави мляко и захар.
Отпих и с изненада установих, че вкусът е досущ като чая, който мама ми приготвяше в студените зимни дни. Дни, които прекарвахме завити върху канапето, докато четяхме книги или си говорехме. Познатият вкус ми подейства много успокояващо и аз успях да се отпусна.