Явно и тук целта беше същата.
Погледнах с изненада г-жа Касноф.
— От къде знаехте…
Тя просто махна с ръка.
— Аз съм вещица, София.
Намръщих се.
— Т.е. знаете заклинание, което прави чая да има вкус на… чай?
Г-жа Касноф отпи от чашата си и изглеждаше сякаш едва се сдържа да не се разсмее.
— Всъщност е малко по-сложно. — Тя махна към чайника — Отвори го.
Доближих се и го отворих. Беше празен.
— Любимото ти питие е ирландски студен чай, който е приготвяла майка ти. Ако беше лимонада, това щеше да има в чашата ти. Ако пък обичаше най-много горещ шоколад, то това щеше да пиеш сега. Прави го едно заклинание за успокоение, което постигна желания резултат, преди да се включи естествената ти подозрителност.
Брей. Биваше си я. Дори не съм си помисляла да правя магия, предлагаща всякакви варианти.
Не че смятах да й покажа колко съм впечатлена.
— А ако любимата ми напитка беше бира? Дали щях сега да пия от хладна халба?
Тя повдигна рамене елегантно.
— Е, тогава щеше да е патова ситуация.
Тя стана, за да извади една кожена папка от шкафа, и после пак се настани на кадифения си трон.
— Кажи ми, София, какво точно знаеш за семейството си?
Беше се облегнала назад с кръстосани крака и гледаше възможно най-непринудено.
— Не е кой знае колко много — започнах аз предпазливо. — Майка ми е от Тенеси. И двамата й родители са починали в автомобилна катастрофа, когато е била на двайсет…
— Нямах предвид тази страна на семейството ти — прекъсна ме тя. — Какво знаеш за роднините си по бащина линия.
Този път тя дори не се опитваше да прикрие нетърпението си. Почувствах, че сякаш от следващия ми отговор зависи нещо много важно.
— Всичко, което знам, е, че баща ми е магьосник и името му е Джеймс Атертън. Майка ми го е срещнала в Англия. Той е твърдял, че е израснал там, но тя не беше много убедена дали може да му се вярва.
Г-жа Касноф остави чашата си и започна да се рови в кожената папка. Смъкна очилата си малко по-надолу и взе да си мърмори:
— Аха, ето го къде е.
После вдигна поглед към мен.
— София, всичко, което си кажем сега, трябва да остане между тези четири стени. Баща ти ме помоли да споделя с теб това, когато преценя, че му е дошло времето, и аз мисля, че сега е най-подходящият момент.
Кимнах. Все пак какво бих могла да отвърна на такава реплика?
Явно беше достатъчно, защото тя ми подаде една черно-бяла снимка. От нея ме гледаше млада жена. Изглеждаше с няколко години по-голяма от мен и по стила на дрехите й ми се стори, че снимката е правена през 60-те. Беше с тъмна рокля, падаща свободно до под коляното. Косата й беше светла, може би руса или рижа.
Точно зад нея се виждаше входната врата на „Хеката“.
Усмихваше се, но усмивката й изглеждаше изкуствена.
Очите й бяха големи и много светли.
И твърде познати.
Същите такива очи съм виждала на единствената снимка, която имам на баща ми.
— Коя… — гласът ми прозвуча леко пресипнал. — Коя е тя?
Вдигнах поглед към г-жа Касноф и забелязах, че ме гледаше изпитателно.
— Твоята баба, Луси Атертън — отвърна тя, докато си сипваше още една чаша чай.
Баба ми. За момент имах чувството, че не мога да си поема дъх. Само се взирах в лицето на снимката, като се опитвах да открия нещо от себе си в него.
Но не открих нищо. Скулите й бяха високи, а моето лице е обло. Носът й беше прекалено дълъг, за да го оприлича на моя, а устните й — твърде тънки.
Загледах се в лицето й, което въпреки усмивката, изглеждаше тъжно.
— Тук ли е била? — попитах аз.
Г-жа Касноф вдигна очилата си и кимна.
— Луси всъщност израсна в „Хеката“. Доста преди да бъде училище, разбира се. Мисля, че тази снимка е направена малко след раждането на баща ти.
— Вие… познавахте ли я?
Г-жа Касноф поклати глава.
— Опасявам се, че това е било преди да дойда тук. Но по-голямата част от магическото общество я познава. Историята й е уникална.
В продължение на шестнайсет години съм се чудила коя съм и от къде произлизам. И ето го сега отговора точно пред мен.
— С какво?
— Помниш ли разказа ми за произхода на магическото общество, което ви разказах в първия ви ден тук?