Вещиците също разполагаха с голям набор от заклинания, за да разговарят на далечни разстояния. Но аз не бях запозната с тях в детайли. А дори и да бях, чрез тях можеше да се свържеш само с други вещици. А понеже майка ми беше човек, то можех да използвам само човешкото средство за комуникация.
Вдигнах телефона, въпреки гадното чувство от прахоляка, който полепна по изпотената ми ръка.
Само след секунда майка ми се обади в слушалката.
— Татко е председател на Съвета — започнах аз, преди тя още да е казала „ало“.
Чух как въздъхна.
— О, Софи, смятах да ти го кажа.
— Но не го направи — отвърнах аз гневно и с изненада усетих как гърлото ми се свива.
— Софи…
— Нищо не ми каза! — Усетих парене в очите си и гласът ми стана по-плътен. — Не ми каза кой е баща ми, не ми каза, че може би съм най-могъщата вещица, нали разбираш въобще най-могъщата. Не ми каза, че татко е този, който… който ме е изпратил тук.
— Той нямаше избор — каза тя и гласът й прозвуча някак уморено. — Ако на дъщеря му беше спестено наказание, как ще изглежда това пред цялото магическо общество?
Потърках бузата с опакото на ръката си.
— Е, аз определено много се вълнувам това да не изглежда лошо пред магическото общество.
— Миличка, нека да се обадя на татко ти и ще обсъдим това…
— Защо не ми каза, че има хора, които искат да ме убият?
Майка ми ахна.
— Кой ти каза това? — възкликна тя и сега звучеше по-ядосана дори от самата мен.
— Г-жа Касноф. Точно след като хвърли бомбата за моите магически способности. Каза, че една от причините татко да ме прати тук е, за да съм в безопасност.
— Не можеш да го виниш. Хората от Окото на Бога убиха Луси без колебание, а баща ти няколко пъти е преживявал опити за покушения срещу себе си. През първите петнайсет години от живота ти, баща ти можеше да пази в тайна твоето съществуване. Но сега… Беше само въпрос на време, преди да ти открият, а в света на хората ще бъдеш напълно беззащитна.
— Ами… ами онези ирландци?
Г-жа Касноф беше отклонила поглед от мен, когато я попитах за тях, и само каза, че за момента не са заплаха. Бях наясно, че лъже, но заради шока от всички новини накуп не можех да я разпитам подробно.
— Вярно ли е? Татко ме е довел тук, за да съм в безопасност?
— Искам веднага да говоря с г-жа Касноф! — извика майка ми, без да отговаря на въпроса. В гласа й имаше много гняв, но също и страх.
— Е, вярно ли е? — попитах аз отново. След като тя пак не отговори, се наложи да изкрещя. — Вярно ли е?
Някъде зад мен се отвори врата и видях Тейлър да наднича от стаята си. Като ме видя, тя просто поклати глава и се прибра обратно.
— Софи… — започна майка ми. — Виж сега… ще си поговорим за това, когато се прибереш за ваканцията. Става ли? Не е нещо, което бих искала да обсъждам по телефона.
— Значи е вярно! — възкликнах аз през сълзи.
Тя мълча толкова дълго, че се зачудих дали не е прекъснала връзката. После въздъхна дълбоко.
— Нека да поговорим за това по-късно.
Хлопнах слушалката.
Смъкнах се надолу по стената и подпрях глава на коленете си. Останах известно време така, като дишах бавно, за да спра напиращите сълзи. Донякъде чувствах ужасна вина, че от мен се очаква да бъда най-яката вещица или нещо такова.
Но не бях. Щях да съм повече от щастлива да оставя светещата кожа и развяващата се коса на Елодия и останалите, да отворя малък магазин за чай, където да продавам и книги на езотерична тематика. Би било много забавно. Ще се развявам с виолетова туника…
Изведнъж вдигнах глава, защото нещо прекъсна мисловния ми поток. Побиха ме тръпки и настръхнах. Огледах се и видях момичето от езерото. Сега беше много близо и ми направи впечатление, че е на моята възраст. Беше намръщена, а зелената й роба се развяваше така, сякаш я духаше силен вятър. Преди да успея да я попитам коя е, тя се завъртя и изчезна. Стъпките й не издаваха никакъв звук.