Цялата треперех. Сигурно е странно да посещаваш училище за чудовища, а да се страхуваш от духове, но цялата тази работа вече ставаше странна. Виждах това момиче за трети път и винаги ме наблюдаваше. Защо?
Бавно се изправих и тръгнах по коридора. Забавих крачка, защото се притесних, че може да е зад ъгъла и да ме дебне.
И какво би направила, Софи? — запитах се аз. — Ще ме стресне, ще мине през мен? Та тя е дух за Бога!
Въпреки това притаих дъх, като наближих края на коридора. И налетях на нещо доста плътно.
Опитах се да изкрещя, но прозвуча повече като хриптене.
Две ръце ме хванаха, за да не падна.
— Опа — засмя се Джена.
— О, здравей — казах аз с облекчение.
— Добре ли си? — тя ме изгледа внимателно.
— Да кажем, че имах много дълъг ден.
— Представям си, чух какво се е случило при Ванди.
Изохках. Покрай семейните тайни, убийства и духове, съвсем забравих за най-непосредствената опасност.
— Вината беше моя. Не трябваше да се доверявам на Елодия.
— Да. Не трябваше. Вярно ли е, че си наказана да работиш в мазето до края на срока?
— Да. А какво представлява това всъщност?
— Отвратително е — каза тя равнодушно. — Всички изостанали магически артефакти от складовете на Съвета са събрани тук и се търкалят в мазета. Който има наказание за работа в мазето, се опитва да сортира и каталогизира всички тези боклуци.
— Опитва се?
— Е, те са си боклуци, но са магически боклуци, така че се разместват сами. Подреждането им е безсмислено, защото те не стоят по местата си.
— Страхотно.
— Бъди внимателна, Софи. Пиявицата, изглежда, е огладняла — чух глас зад себе си.
Погледнах зад рамото на Джена и видях Частън да стои в края на коридора. До сега не я бях виждала без Елодия и Анна и това до някъде ме изненада.
Тя ни се изсмя подигравателно, но изглеждаше по-скоро като копие на Елодия, отколкото като собственото й изражение.
— Млъкни Частън — извиках аз раздразнено.
— „Какво е вещица — част от вечерното меню?“ — изсмя се тя противно и се вмъкна в стаята си.
Джена изглеждаше неестествено пребледняла. Може само така да ми се е сторило, но за част от секунда очите й проблеснаха в червено.
— Пиявицата — промърмори тя. — Това беше ново.
— Хей — започнах аз и я хванах за рамото. — Не им се оставяй. Особено на тази. Просто не го заслужава.
Джена кимна.
— Права си — отвърна тя, но все още гледаше към вратата на Частън. — Е, идваш ли за следващия час?
Поклатих глава.
— Касноф ме освободи до края на деня.
За щастие тя не попита защо.
— Е, тогава ще се видим на вечеря.
Поколебах се дали да не се прибера в стаята си, за да почета, или да си легна, но вместо това слязох в библиотеката. Както и останалата част от къщата, мебелировката тук също вече не ми изглеждаше толкова захабена и безвкусна.
Хвърлих бърз поглед по лавиците и веднага намерих каквото ми трябваше. Книгата беше черна и с цепнатини по задната страна. Нямаше заглавие, но на корицата беше изобразено голямо златно око.
Седнах на един стол и кръстосах крака, след което отворих книгата приблизително по средата. Имаше няколко снимки, повечето репродукции на картини, както и няколко снимки на стар, полуразрушен замък в Италия, който се предполага да е главната квартира на Окото. Разгърнах още няколко страници и попаднах на снимката, която бях видяла в енциклопедията на майка ми. Беше точно толкова ужасяваща, колкото си я спомнях. Вещицата по гръб, очите й — изпълнени с ужас, а над нея се беше надвесил тъмнокос мъж със сребърен нож в ръка. На сърцето му беше татуирано златното око.
Откъснах поглед от картината и зачетох текста под нея.
Сформирана през 1129 г., организацията започва съществуването си във Франция като клон на рицарите тамплиери. Натоварени с каузата да отърват света от демоните, скоро те се преселват в Италия, където се сдобиват с официалното си име L’Occhio di Dio — Окото на Бога. Бързо се прочуват с жестоките си действия срещу всички видове магически същества. След известно време от свещени рицари се превръщат в нещо по-близко до терористична организация. Окото на Бога е елитна групировка от професионални убийци, чиято единствена цел е тотално унищожение на магическия свят.