— Просто прекрасно — промърморих аз.
Разгърнах още няколко страници. Явно по-голямата част от книгата беше историческа справка за лидерите на групировката и по-известните им жертви. Прегледах списъка с имената, но не срещнах Алис Бароу в него. Може би г-жа Касноф не е била права и всъщност Алис не е кой знае колко важна личност.
Канех се да върна книгата обратно на рафта, когато черно-бяла илюстрация хвана окото ми и директно ме побиха тръпки. На нея беше изобразена вещица, с глава, отпусната на една страна, и празни очи. Зад нея имаше двама мъже в черно, които се взираха в тялото й. Ризите им бяха достатъчно разкопчани, за да се видят татуировките на гърдите им. Единият държеше острие, а другият — съд с черна течност. Зачетох се в описанието на илюстрацията.
Въпреки че изтръгването на сърцето е най-честата практика, прилагана от членовете на Окото, те са известни и с други жестокости, като източване на кръвта. Дали това е правено с цел да бъдат въвлечени и вампири, засега не е известно.
Потръпнах, като погледнах отново празния поглед на вещицата. Нямаше никакви дупки във врата й, като тези, които са намерили на Холи, но мъжете по някакъв начин източваха кръвта й.
Но това беше невъзможно. Ние бяхме на остров и тук имаше повече защитни заклинания, отколкото можех да преброя. Със сигурност няма начин член на Окото да се е промъкнал незабелязано.
Разгърнах отново книгата, за да намеря информация за способностите им да преодоляват защитни заклинания, но всичко, което прочетох, е, че те не използват магия, а единствено физическа сила.
Занесох книгата в стаята си и я показах на Джена. Помислих си, че ще се заинтересува, но тя само погледна бегло илюстрацията и се върна в леглото си.
— Окото не убива по този начин — каза тя, преди да загаси лампата. — Те никога не са потайни. Точно обратното, искат всички да научат, че са го извършили те.
— От къде знаеш?
Тя просто си лежеше без нищо да каже и аз реших, че няма да ми отговори. Но изведнъж я чух да прошепва в мрака:
— Знам, защото съм ги виждала.
Петнадесета глава
Наказанието ми започна два дни по-късно. Трябва да си призная чистосърдечно, че никога в живота си не съм била в мазе. Даже не мога да си представя причина, поради която някой би се забутал в такова, освен ако няма замесено вино.
А това мазе изглеждаше доста неприветливо. Подът бе покрит с тонове мръсотия. Въздухът беше хладен, въпреки жегата навън, и миреше на влага и мухъл. Като добавим към това високия таван с провесените крушки, малкия тесен прозорец, който гледаше към компостера зад училището, и безкрайните лавици с прашасали боклуци, веднага ми стана ясно защо наказанието „работа в мазето“ има толкова лоша слава. Не стига това, ами трябва да оставаме три пъти седмично след вечеря. Докато всички останали си почиват или се трудят върху есетата на Лорд Байрон, ние с Арчър трябва да подреждаме купчини боклуци, за които Съветът е решил, че все пак са важни и не са за изхвърляне, но не и чак толкова важни, че да си ги държат в Лондон.
Джена се опита да ме разведри малко.
— Все пак си има и хубава страна, ще прекараш времето си с готино момче.
— Арчър не е в списъка на готините вече — отвърнах аз. — Опита се да ме удуши, а и приятелката му е самият дявол.
Но докато стояхме на стълбището и слушахме указанията на Ванди относно задачата ни в мазето, се усетих как му хвърлям по някой поглед крадешком и не можех да не призная, че в страни от насилствените му прояви спрямо мен и злите му приятелки, той все още беше готин. Както обикновено, вратовръзката му беше хлабава, а ръкавите на ризата му бяха навити на горе. Гледаше Ванди с отегчен и леко подигравателен поглед и скръстени ръце.
Тази поза подчертаваше мускулестите му гърди. Колко неприятно, че от всички хора на света точно Елодия му е гадже. Къде е справедливостта, питам аз…
— Г-це Мерсер! — излая Ванди и така подскочих, че за малко да загубя равновесие.
Сграбчих парапета, а Арчър ме хвана за лакътя. После ми намигна и аз веднага обърнах поглед към Ванди, сякаш тя е най-интересното нещо, което съм виждала в живота си.
— Нужно ли е да повтарям всичко отначало, г-це Мерсер?
— Н-не, схванах го — запелтечих аз.
Тя ме изгледа изпитателно. Очаквах да ме скастри с някоя саркастична забележка, но като повечето зли хора и тя беше порядъчно глуповата, така че в един момент просто де качи по стълбите.