Суровият й глас беше звуков еквивалент на студен душ и магията на момента изчезна. Страстните ми погледи се бяха изпарили, когато излязохме от мазето.
— На същото място и по същото време и в сряда — извика след нас Ванди, когато побягнахме към стълбището.
Елодия чакаше Арчър в общото помещение на втория етаж. Беше седнала на синьо канапе. Близката лампа хвърляше леко сияние върху безупречната й кожа, а лъскавата й коса проблясваше доловимо.
Обърнах се към Арчър, но той я гледаше… както аз гледах него.
Дори не си направих труда да казвам лека нощ. Просто се качих по стълбите към стаята си.
Джена я нямаше, а след цялата тази гадост и мръсотия в мазето имах спешна нужда от душ. Грабнах една хавлиена кърпа от гардероба си и излязох.
Етажът ни беше опустял. Не е необходимо да се прибираме по стаите си преди девет, а сега беше едва седем, така че явно всички бяха излезли.
Увлечена в мисли за Арчър и колко е гадно да страдаш от несподелена любов по момче, което ходи с истинска богиня на красотата, изминах коридора и стигнах до банята. Като отворих вратата, отвътре излезе облак пара и не можех да видя нищо пред себе си. Направих крачка навътре и топлата вода заля краката до глезените ми. Чувах как водата шурти от крана.
— Ехо? — извиках аз.
Нямаше отговор и първата ми мисъл беше, че някой е оставил крана на топлата вода пуснат, за да си направи шега.
Но г-жа Касноф никак не би се засмяла на нея. Горещата вода не е най-хубавото нещо за един двестагодишен под.
Парата започна да се разсейва, излизайки през отворената врата зад мен. Едва тогава забелязах защо кранът не е затворен. Отне ми доста време, за да проумея какво виждам. Помислих си, че Частън просто е заспала във ваната, а водата се е оцветила в розово заради някакви соли за вана или нещо подобно. После забелязах, че очите й не бяха затворени, а просто клепачите й бяха леко отпуснати, сякаш беше пияна. Водата беше розова заради кръвта й.
Шестнадесета глава
Забелязах малките дупчици точно под челюстта й, както и няколко драскотини по китките, от които капеше кръв по пода. Без да се замислям, се втурнах към нея и занареждах лечителско заклинание. Не беше от най-добрите, наясно съм. Единственото, което някога съм успявала да излекувам, беше ожулено коляно, но сега реших, че си струва поне да опитам. Стори ми се, че малките дупчици на врата й леко се свиха, но после пак се отвориха. Изохках отчаяно. Господи, защо магията ми беше толкова нескопосана?
— Клепачите на Частън потрепериха леко и тя отвори уста, сякаш си опитваше да каже нещо. Хукнах към вратата.
— Г-жа Касноф! Помощ! Помощ!
Две-три врати в коридора се отвориха и от тях надникнаха няколко глави.
— О, Боже! — прошепна някой. — Пак ли!
Г-жа Касноф се появи на стълбището по роба, а косата й се спускаше на дълга плитка до кръста й. В момента, в който видя къде съм, пребледня. Като забелязах уплашеното й лице аз просто рухнах. Коленете ми затрепериха и усетих как гърлото ми се стяга от напиращите сълзи.
— Там е… там е Частън — едва успях да промърморя. — Тя е… има кръв…
Г-жа Касноф ме дръпна за ръката и влетя в банята. После се обърна към мен и ме погледна изпитателно.
— София, трябва веднага да повикаш Кал. Знаеш ли къде е къщата му?
Имах чувството, че умирам и умът ми е станал на бъркани яйца.
— Кал, градинарят? — попитах глупашки.
За какво ли може да й е той? Да не би да е лекар или нещо подобно?
Г-жа Касноф кимна, като все още ме стискаше здраво за раменете.
— Да, той е. Къщата му е точно до езерото. Извикай го и му кажи какво се е случило.
Завъртях се и хукнах към стълбището. Като минах покрай нашата стая, видях Джена да излиза оттам. Струва ми се, че я чух да ме вика, но след миг вече излизах от външната врата.
Въпреки топлия ден вече беше толкова хладно, че настръхнах. Единствената светлина идваше от училището зад мен, чиито огромни прозорци рисуваха още по-огромни триъгълници от светлина по поляната. Затичах се наляво, където знаех, че се намира езерото, макар да не го виждах. Хладният въздух ме пронизваше като нож при всяко вдишване. В далечината забелязах някаква сянка и много се надявах това да е къщата на Кал. Въпреки всички усилия да не допускам да изпадна в паника, пред очите ми непрекъснато беше сцената с кървящата Частън.