Доближих се малко и видях, че това наистина е къща. Отвътре се чуваше тиха музика, а от прозорците се процеждаше слаба светлина.
Вече бях толкова задъхана от тичането, че не знаех дали изобщо ще мога да кажа нещо. Почуках на вратата и още на третия път тя се отвори. Кал стоеше пред мен.
Очаквах да е възрастен и дебел, а за своя изненада се оказах лице в лице с атлетичното момче, което видях в първия си ден тук. Тогава го помислих за нечий по-голям брат. Едва ли беше на повече от деветнайсет.
— На учениците не е разрешено… — започна той с раздразнено изражение, но аз го прекъснах.
— Г-жа Касноф ме изпрати тук. Става дума за Частън, тя е пострадала.
Още на първата дума той затвори вратата зад себе си и се затича към Замъка, а аз подтичвах след него.
Стигнахме на третия етаж и видяхме, че Частън беше извадена от ваната и увита в хавлия. Раните на врата и на китката бяха превързани, но тя все още изглеждаше прекалено бледа, а очите й бяха затворени.
Елодия и Анна се бяха скупчили около пивката по пижами и хлипаха прегърнати. Г-жа Касноф беше коленичила до главата на Частън и мърмореше нещо. Дали е било заклинание, или просто успокоителни думи, не знам.
Тя се обърна и като видя Кал, на лицето й се изписа облекчение. Сега изглеждаше повече като нечия грижовна баба, отколкото като строга директорка.
— Добре, че дойде — каза тя нежно.
Като се изправи, забелязах, че копринената й роба е цялата подгизнала и най-вероятно съсипана. Но тя сякаш не обърна внимание.
— Занеси я в кабинета ми — каза тя на Кал.
После тръгна по коридора с разперени ръце, за да разпръсне струпалите се ученици.
— Отдръпнете се, деца. Направете малко място. Уверявам ви, че г-ца Бърнет ще се оправи. Станал е малък инцидент.
Всички се отдръпнаха и Кал мина по коридора с Частън на ръце. Главата й беше отпусната на рамото му и забелязах, че устните й бяха виолетови.
След като тримата слязоха по стълбите, чух как някой зад мен въздъхна тежко. Обърнах се и видях Шивайн, подпряна на вратата.
— Какво? — изгледа ме тя. — Само не ми казвай, че не би проляла малко кръв, за да бъдеш носена така от него.
Елодия и Анна излязоха от банята, пребледнели и треперещи. Изведнъж Елодия забеляза нещо точно зад мен и присви очи от злоба.
— Ти си била! — изстреля тя.
Обърнах се бързо и видях Джена.
— Ти го направи! — повтори Елодия и започна да пристъпва към Джена.
Тя, от своя страна, дали за да се покаже много смела, или пък от лудост, продължи да гледа нахакано Елодия.
Изведнъж настроенията в коридора се смениха. Въпреки че всички бяхме притеснени за Частън, сега наблюдавахме с интерес сблъсъка между Елодия и Джена, донякъде за да се разсеем от кръвта, която все още беше навсякъде по пода на банята, а може би и защото тийнейджърките са зли създания, които обичат да гледат борба между други момичета.
Самообладанието на Джена угасна за миг и тя сведе поглед.
— Не знам изобщо за какво говориш.
— Лъжкиня! — извика Елодия и по бузите й потекоха сълзи. — Вие сте убийци, всички вампири сте такива! Не ви е тук мястото!
— Права е — подхвана някой и аз се огледах.
Разпознах Навзикая, която си проправяше път през тълпата. Тя махаше с криле разярено, а Тейлър стоеше точно зад нея и гледаше с разширени очи.
Джена се засмя, но прозвуча малко пресилено. Огледах се и видях как всички са я обградили и това я правеше да изглежда малка и безпомощна.
— И какво от това? — попита тя, а гласът й леко потрепери. — Да не би сред вас да няма убийци? Да не би нито една вещица, фея или зооморф да не са извършвали убийство? Да не би вампирите да са единствените, които някога са отнемали живот?
Всички погледи бяха насочени към Елодия и може би очакваха тя да скочи и да сграбчи Джена за врата или нещо подобно.
Зелените й очи просветнаха гневно, но тя само каза презрително:
— А ти какво изобщо знаеш за нас? Та ти дори не си истински член на магическото общество!
Всички ахнаха едновременно. Ето, каза го. Това, което всички си мислеха, но никой нямаше смелост да изрече гласно.