— Нашите семейства притежават древни магически сили — продължи Елодия. Лицето й беше бледо, с изключение на руменината по бузите й. — Ние сме наследници на ангели. А ти какво си! Жалко човешко същество, което е послужило за храна на някакъв паразит!
Сега вече Джена трепереше.
— Значи аз съм чудовището? Ами ти, Елодия? Холи ми каза какво планирахте с твоята вярна групичка.
Очаквах Елодия да отвърне нещо грубо, но вместо това тя пребледня още повече. Анна беше спряла да плаче и сега стискаше Елодия за рамото.
— Хайде да си тръгваме — каза тя на висок глас.
— Изобщо не знам за какво говориш — отвърна Елодия, но изглеждаше уплашена.
— Де да беше така. Ти и малкото ти сборище се опитвате да възкресите демон.
След такава реплика най-вероятно би било тълпата да ахне. Аз го направих. Но всички останали запазиха мълчание.
Елодия просто се взираше в Джена, но мисля, че дочух Анна да хленчи.
— Тя каза, че си искала да станеш много по-силна, затова ти е бил нужен ритуал за призоваване — започна да нарежда Джена. — А за да го направиш, ти е било нужно жертвоприношение, с което да нахраниш… демона, така че…
Елодия успя да си възвърне самообладанието.
— Демон? Ти си мислиш, че бихме могли да възкресим демон тук и да останем незабелязани? От г-жа Касноф, от Ванди, от Съвета? Моля те!
Някой в тълпата се разкикоти и напрежението рухна. Когато един човек се разсмее, дава правото на всички останали да го последват.
Джена издържа да слуша този присмехулен смях много по-дълго, от колкото аз бих могла. После се обърна и влезе в стаята, като затръшна вратата след себе си.
В момента, в който се прибра, всички се разприказваха.
Най-близо до мен бяха Навзикая и Шивайн.
— Коя ли ще е следващата?
— Всичко, което направих, е, че полетях, за да хвана автобуса. Изобщо не заслужавам да съм тук с някакви убийци.
— Джена не е убийца — заявих аз, но после осъзнах, че няма как да го знам със сигурност. Тя все пак е вампир. Вампирите се хранят с човешка кръв.
А може би и с вещерска.
Не. Изгоних тази мисъл, въпреки спомена за начина, по който се опитваше да не поглежда към раната ми.
За моя изненада Тейлър се включи в моя подкрепа.
— Софи е права. Няма никакво доказателство, че Джена е убила някого.
Не бях сигурна дали го каза, защото наистина го мислеше, или просто искаше да подразни Навзикая. Но и в двата случая й бях благодарна.
— Благодаря — казах аз, но в този момент Бет застана между мен и Тейлър.
— Не бих повярвала на нищо, казано от Софи Мерсер.
Погледнах я изненадано. Какво стана с нашия ритуал по сближаване?
— Едно от момичетата върколаци ми каза, че бащата на Софи е председател на Съвета.
Чу се мърморене и някои от по-големите момичета се втренчиха в мен. По-малките изглеждаха объркани.
Мамка му.
— Баща й е този, който допуска вампири в Замъка — довърши Бет. Погледнах я внимателно и видях как кучешките й зъби се удължаваха. — Естествено, че ще защитава Джена. Иначе работата на татенцето й би била напразна.
Нямах време за тези глупости.
— Никога не съм виждала баща си и не съм тук с цел да провеждам някаква политическа пропаганда. Просто наруших правилата и ме доведоха тук, както всички останали.
Тайлър присви очи.
— Баща ти е председател на съвета?
Преди да успея да отговоря, г-жа Касноф се появи на стълбището. Беше спокойна, макар и все още с подгизнала роба, и въпреки целия стрес, изписан на лицето й, не беше така пребледняла, както преди малко. Приех го за добър знак.
— Момичета, моля за внимание — каза тя с типичния си глас, достатъчно мощен, за да изпълни помещението, но без да звучи като викане. — Благодарение на усилията, положени от Кал, г-ца Бърнет вече идва в съзнание и най-вероятно ще се оправи.
Колективната въздишка на облекчение беше последвана от бърборене. Използвах това, за да се доближа до Анна.
— Какво искаше да каже с това за Кал?
Очаквах някакъв нахален отговор, обясняващ ми колко съм тъпа, но явно Анна беше прекалено развълнувана от хубавата новина, за да се прави на кучка.
— Той е бял магьосник. Изключително могъщ. Може да лекува рани, които никой друг не би могъл.